— Какво ли му е хрумнало? — попита Крас Цезар.
— Интересно наистина — върна му писмото трибунът. — Не мисля, че стилът му е особено изящен.
— Той няма как да пише изящно! Нали е варварин?
— А ти имаш ли намерение да останеш в квартирата си тази вечер? Човекът толкова иска да си „побъбри“ с теб… Чудя се какво ли разбира под бъбрене.
— Доколкото познавам Помпей, навярно е решил, че това е най-правилният израз. Да, имам намерение да си остана тук за вечерта — реши той.
— Поканата важи ли и за мен? — попита Цезар.
— Важи. Ти познаваш ли го?
— Запознавали сме се навремето, но силно се съмнявам, че ще си спомня.
Оказа се напълно прав.
— Наистина ли сме се запознавали, Гай Юлий? — учуди се Помпей при пристигането си няколко часа по-късно. — Не си спомням.
Цезар се засмя.
— Не се изненадвам, Гней Помпей. Ти тогава не можеше да откъснеш поглед от Муция.
Очите на Помпей светнаха.
— О, да! Ти беше на гости у Юлия, когато отидох да се запозная с жена си! Разбира се!
— Как е тя? Не съм я виждал от години?
— Държа я в Пицен — обясни той, без да си дава сметка, че един достоен римлянин не се отнася така с дамите. — Имаме си момченце и момиченце… Надявам се скоро да станат повече. В интерес на истината и аз не съм я виждал отдавна, Гай Юлий.
— Цезар. Предпочитам да ми казват Цезар.
— Още по-добре, защото и аз предпочитам да ме наричат Велики.
— Не се и съмнявам!
Крас реши, че е крайно време да се намеси в разговора:
— Седни, заповядай, Велики. Изглеждаш доста почернял и доста свеж за стар човек… Дали не си прескочил вече трийсет и петте? Или се лъжа?
— Ще ги навърша чак на предпоследния ден от септември.
— Ти успя да извършиш толкова много подвизи през тези трийсет и пет години, колкото повечето хора не успяват и за седемдесет. Направо ме е страх с какво ли ще има да се хвалиш на седемдесет. Как е в Испания, всичко наред ли е?
— Всичко е наред, но пък — Помпей великодушно допълни, — там се радвах на нечия изключителна помощ.
— Да, старият Пий наистина изненада и свои, и чужди. Преди да замине за Испания, не можеше да се похвали с нищо. — Крас се изправи. — Да ти предложа глътка вино?
Помпей се засмя.
— Само ако си сменил реколтата, непоправими скъпернико!
— Все същата — рече Цезар.
— Значи е оцет.
— Колко хубаво, че не пия вино, не мислиш ли? Иначе как щях да изкарам цялата тази кампания? — усмихна се Цезар.
— Не пиеш вино? Богове! — Помпей се чудеше какво да отговори и реши да смени темата: — Подаде ли молба за триумф, Марк Крас? — попита той домакина.
— Не, не отговарям на условията за триумф. Сенатът предпочита да гледа на войната срещу Спартак като на потушаване на робски бунт, затова не разчитам на повече от овация. — Крас се покашля и си придаде тъжен вид. — Е, така де, за овацията съм подал молба. Ще се проведе възможно най-скоро. Искам да се отърва от империума си, за да се явя на изборите за консул.
— Ами да, ти беше претор преди две години, значи пречки няма, нали така? — подхвърли весело Помпей. — Съмнявам се, че някой ще успее да те спре, особено след такава бляскава победа. Днес овация, утре консул, всичко по график, бих казал.
— Това е идеята — съгласи се Крас, който досега нито веднъж не се беше усмихнал. — Трябва да убедя сената да ми даде земя за поне половината армия. Ако съм консул, ще го сторя по-лесно.
— Със сигурност — потвърди Помпей и стана да си върви. — Е, трябва да тръгвам. Обичам да се разхождам, така се пазя от… остаряване, нали така, Марк Крас?
След което си замина, оставяйки домакините си в пълно недоумение.
— За какво беше всичко това? — попита Крас.
— Имам предчувствие — отговори замислено Цезар, — че съвсем скоро ще разберем.
Писмото от Помпей, написано четливо на свитък хартия, беше предадено на Филип от някакъв военен куриер рано следобед на същия ден. Той не очакваше да има нови срещи с патрона си, който щеше да го потърси едва след като старият сенатор прочете посланието му в Курията. Но Филип едва се бе вдигнал от вечеря, когато втори куриер му съобщи, че Помпей го вика спешно при себе си в лагера на Марсово поле. Филип се зачуди дали да не прати гневен отказ; но пък след това се сети за тлъстите суми, с които Помпей подхранваше бюджета му всяка година, въздъхна и нареди да му намерят носилка. Стига толкова ходене!
— Ако си променил решението си с онова писмо до сената, Велики, можеше просто да ми съобщиш! Защо трябваше да се разкарвам втори път за един ден?