— … Та това е — каза Цезар, след като разказа всичко на Крас.
Крас беше изслушал без всякаква реакция сухото и делово изложение на Цезар. Дори след като разказът свърши, той не махна маската на пълно, безразличие от лицето си. В продължение на няколко минути не каза нищо, само гледаше през отвора под вдигнатото платнище на палатката, сякаш съзерцаваше красотата на Марсово поле. Най-накрая посочи с жест пейзажа отвън и се обърна към Цезар.
— Красота, нали? Човек да не помисли, че сме само на километър от най-голямата помийна яма на света.
— Да, красиво е — съгласи се Цезар.
— А ти какво мислиш за не толкова красивите сцени, които са се разиграли в сената тази сутрин?
— Мисля — рече тихо той, — че Помпей те е притиснал.
Крас се усмихна.
— Ти си абсолютно прав, Цезаре. — Посочи масата си, на която беше подредил множество кесии с пари. — Сещаш ли се какво е това?
— Пари. Какви пари, нямам представа.
— Всички по-дребни дългове, които имах да си получавам от римските сенатори — обясни Крас. — Петдесет души си върнаха дълговете тази сутрин.
— Което значи, че разчиташ на петдесет гласа по-малко в сената.
— Именно. Както добре се изрази, Цезаре, Помпей ме е притиснал.
— Радвам се, че го възприемаш толкова спокойно.
— Че какво ще спечеля, ако почна да ахкам и да се тюхкам? Нищо. Не мога нищо да променя. Всъщност може ли изобщо нещо да се промени в тази ситуация?
— Със сигурност — не.
Крас кимна.
— Така е. Но кой можеше да се сети, че Помпей ще измисли толкова хитър ход?
— О, той е голям хитрец, макар никой да не го е учил на нищо. Но подобна хитрост не е достойна за големи политици, Крас. Той първо те удари с тухла по главата, а чак след това постави условията си. Ако притежаваше поне малък политически усет, щеше да дойде най-напред при теб и да ти заяви намеренията си. Така проблемът можеше да се разреши мирно и тихо между двамата, без да се вдига на крака цял Рим и да се заплашва с нова гражданска война. Проблемът с Помпей е, че той никога не знае как разсъждават другите хора, как биха реагирали те в една или друга ситуация. Освен когато мислите и реакциите им са като неговите.
— Може би си прав, но мисля, че всичко се обяснява с вечните съмнения, които преследват Помпей. Ако той беше наистина уверен, че сенатът ще позволи да бъде избран за консул, щеше наистина да разговаря най-напред с мен. Но се оказва, че за него сенатът е по-важен от мен. Помпей трябва да въздейства на сената, не на Марк Крас. Аз съм просто средството, чрез което той налага своята воля. Какво го е грижа как ще реагирам аз на удара? Той вече ме е притиснал. Ако искам земя за ветераните, ще трябва да уведомя сената, че не може да разчита на моята армия и на мен самия да възпрем Помпей.
— Какво смяташ да правиш?
— Смятам да те пратя веднага при Помпей. Не ми трябва да ти давам напътствия, Цезаре, просто преговаряй.
И Цезар замина да преговаря.
В малко неща беше сигурен, но едно от тях беше, че и двамата противници ще са там, където се очаква. Докато сенатът не гласува триумфа на единия и овацията на другия, нито Помпей, нито Крас имаха право да стъпят вътре в рамките на померия. Това би означавало да изгубят веднага своя империум, тогава пък триумфът и овацията ставаха невъзможни. Затова докато легатите, трибуните и войниците можеха да се разкарват, накъдето пожелаят, техните върховни началници бяха задължени да пазят лагерите на Марсово поле.
Помпей наистина си беше у дома, ако една палатка може да мине за дом. При него бяха и старшите легати Луций Афраний и Марк Петрей. И двамата изгледаха новодошлия с любопитство — бяха подочули това-онова за подвизите му — историята с пиратите, а и други неща, — и знаеха, че е спечелил граждански венец на двайсетгодишна възраст. Това бяха достатъчни причини истински бойци като Афраний и Петрей да уважават Цезар. Ето, че този бляскав аристократ, толкова надарен от природата, че можеше да си придаде спокойно скромен вид, не отговаряше на техните представи за римския военен герой. Вместо с доспехи, беше облечен с тога, поддържаше ноктите си, сенаторските му обувки дори не бяха изцапани, косата му беше прилично сресана — едва ли беше изминал цялото разстояние между двата лагера пеша.
— Нали миналия път каза, че не пиеш вино? — спомни си Помпей. — Мога ли да ти предложа чаша студена вода?
— Благодаря. Искам само да поговорим насаме.
— Ще се видим по-късно — обърна се Помпей към двамата офицери.
Домакинът изчака разочарованите легати да се изтеглят достатъчно далеч от палатката му и чак тогава се обърна към Цезар.