Никаква изненада не беше, че когато през декември изборите най-после се проведоха, Помпей бе избран за първи консул, а Крас — за втори. Рим щеше да си има за пръв път консул човек, който никога не беше стъпвал в сената. При това го обичаше много повече от по-опитния му и по-традиционен колега.
— И така, Рим за пръв път си има консул, който не е бил сенатор — каза Цезар пред Крас, след като центуриатните комиции се разпръснаха. Бяха седнали заедно на просторната тераса в Пинциевата вила, в която навремето нумидийският цар Югурта беше кроял заговори срещу Рим; Крас веднага закупи сградата, след като се запозна с дългия списък на чуждестранни владетели, прекарали част от живота си под покрива й. В момента двамата съмишленици стояха и наблюдаваха как държавните роби почистват поляната и прибират платформите за гласуване от тъй наречената Септа.
— Това беше единствената сериозна причина да държи на консулството — отговори Крас, като нарочно имитираше леко истеричния тон, с който Помпей говореше, щом нещата не се подчиняват на волята му. — Той си остава едно голямо дете!
— В известен смисъл, да — съгласи се Цезар. Обърна се да изгледа изражението на Крас, но както винаги лицето му беше непроницаемо. — Ти си този, който ще трябва да управлява. Той просто не знае как.
— Е, нямаше нужда да ми го казваш! Макар че вече трябва да е понаучил това-онова. Варон му предложи цял наръчник по сенаторско и консулско поведение. — Крас кисело изсумтя. — Ама не е ли позорно! Първият консул да трябва да чете от наръчници какво да прави и как да го прави! Представям си какво би казал Катон Цензор по въпроса.
— Вече ми възложи да съставя законопроекта за възстановяването пълномощията на народните трибуни, каза ли ти?
— Че той кога ми е казвал каквото и да било?
— Аз отказах.
— Защо?
— Най-напред, защото той ми го предложи на основание, че ще бъде първи консул!
— Той просто знаеше, че ще бъде първи консул!
— И второ, защото ти сам можеш да изготвиш всеки законопроект, който двамата бихте прокарали — нали си бил градски претор?
Крас поклати глава и положи ръка върху рамото на Цезар.
— Направи го, Цезаре, ще го зарадваш. Като всички разглезени деца, той се е научил да иска от всекиго това, за което знае, че е способен. Ако отказваш просто ей — така, а не, за да не излезе, че те използват, нямам нищо против. Но ако приемеш задачата като предизвикателство, ако си мислиш, че това ще допринесе за твоята собствена юридическа кариера, тогава не се стеснявай. Никой няма да разбере, Помпей просто няма да позволи.
— Прав си! — засмя се Цезар, но веднага му мина друга мисъл. — В интерес на истината, бих желал да го направя. Не сме имали свестни народни трибуни от времето, когато бях момче. Сулпиций беше последният. А отсега предвиждам времето, когато всеки от нас би се нуждаел от законите на народните трибуни. Винаги е било интересно, когато един патриций се обвърже с каузата на народните трибуни по начина, по който аз го правя днес. Между другото Паликан вече си е намерил добър заместник.
— Кой?
— Някой си Плавций. Не е от старата фамилия на Плавций Силваните. Този е от Пицен и изглежда някой близък негов предшественик е бил обикновен роб. Но е добър човек. Готов е да стори всичко, което ми е нужно да получа от дареното с нов живот плебейско събрание.
— Изборите за трибуни още не са се провели. Плавций може и да не влезе — напомни му Крас.
— Ще влезе, ще влезе — успокои го на свой ред Цезар. — Няма да загуби, нали е човек на Помпей…
— А това не е ли поредното доказателство в какви объркани времена живеем?
— Помпей има голям късмет, че ти си му колега, Марк Крас. Продължавам да си мисля какво ли би сторил Метел Козленцето на твое място. Щяхме да преживеем истинска катастрофа! Но все пак съжалявам, че не ти се удаде да бъдеш първи консул.
Крас се усмихна.
— Не се тревожи, Цезаре, отдавна съм се примирил с мисълта. — Той въздъхна. — И все пак ми се ще, когато дойде краят на мандата ни, Рим да съжалява повече за мен, отколкото за Помпей.