Толкова престъпления, извършени от един-единствен човек, имаха с какво да изненадат дори Цицерон, но той пак поклати глава.
— Съжалявам, но аз не обвинявам.
Говорителят на делегацията си пое дъх.
— Тогава ще си вървим у дома. Мислехме си, че човек като теб, който толкова се вълнува от историята на Сицилия, та отиде лично да намери гроба на Архимед, ще ни влезе в положението. Но ти явно си изгубил топлите си чувства към Сицилия. А и не цениш Гней Помпей така, както той те цените теб.
Споменаването на Помпей, с когото Цицерон бе приятел от юношеските си години, и на онова приключение в Сиракуза, когато лично Цицерон откри забравения гроб на Архимед край стените на града, му дойде твърде много. Той винаги бе смятал ролята на обвинителя неблагодарна, чиста загуба на време. Колкото и голям хонорар да получеше (обикновено под масата) един прокурор, това беше нищо в сравнение с огромните подкупи, които обвиняемите бивши управители или откупвачи на данъци бяха склонни да платят, за да не изгубят състоянието си. Пък и самият акт на съдебно обвинение не правеше никого герой в очите на обществото. Адвокатът по обвинението винаги се смяташе за злобен човечец, който си е поставил за цел да съсипе живота на поредната безпомощна жертва, докато адвокатът по защитата, който успееше да измъкне безпомощната жертва от ноктите на закона, обираше всички лаври за себе си. Нямаше значение, че повечето от смятаните за безпомощни жертви бяха алчни, лукави и крайно егоистични престъпници; престъпник или не, в очите на римските граждани всеки човек имаше право да живее, както сам намери за добре, и всяка съдебна присъда представляваше посегателство над личността му.
Цицерон въздъхна.
— Добре, добре, ще поема делото! Но трябва да знаете отсега, че адвокатите по защитата винаги говорят след обвинителя, затова докато дойде време да отсъдят, заседателите много често забравят и най-съществените доводи на обвинението. Трябва да помните, че Гай Верес има изключително влиятелни покровители. Жена му е Цецилия Метела, а неин брат е човек, който по принцип се очакваше да бъде консул тази година. Друг неин брат в момента управлява Сицилия, а от него нито вие, нито аз можем да очакваме съдействие. Всички Цецилий Метели ще бъдат срещу нас. Ако поема обвинението, Квинт Хортензий ще поеме защитата, а и други не по-малко известни адвокати ще му станат помощници. Както казах, ще поема делото, но това не е гаранция, че ще го спечеля.
Делегацията едва бе излязла от дома на Цицерон, когато той вече съжаляваше за решението си. Защо му трябваше да предизвиква Цецилий Метелите, когато разчиташе за политическата си кариера единствено на собствените си способности и на авторитета си в съда? Цицерон си оставаше нов човек в Рим, при това го мразеха, защото бе родом от Арпин, а оттам беше и Гай Марий. Цицерон обаче не можеше да понася мисълта за кръвопролития и нямаше как да компенсира като Марий скромното си потекло с военни подвизи.
Разбира се, знаеше точно защо се е съгласил да поеме делото — онази абсурдна признателност, която все още чувстваше, че дължи на Помпей. Много години бяха минали, Цицерон се беше прочул, беше си спечелил нови приятели, но той никога нямаше да забрави добрините, които стори за него седемнайсетгодишният Помпей, който го пазеше от омразата на баща си. До края на живота си Цицерон щеше да му бъде благодарен за помощта, която му оказа по време на кратката му и позорна кариера в армията на Помпей Страбон, най-вече за това, че го пазеше от злобните и безпричинни нападки на стария пълководец. Ако не беше умрял от студ онази паметна зима, то беше заради Помпей, ако му бяха възложили писарска длъжност, пак беше заради Помпей, ако нито веднъж не беше пипнал меч по време на войната, пак трябваше на Помпей да благодари. Не можеше да забрави всичко това.
Ето защо се запъти към Карина, където живееше приятелят му Помпей.
— Само исках да ти съобщя — рече Цицерон без особено въодушевление, — че обещах да съдя Гай Верес.
— О, прекрасно! — зарадва се Помпей. — Много от жертвите на Верес са, а в някои случаи бяха, мои клиенти. Ти можеш да спечелиш делото. А след това ще знам как да ти се отплатя.
— На мен не ми трябва да ми се отплащаш, Велики. Нито за миг не бива да се съмняваш, че каквото правя за теб, значи ти го дължа.