Тържественото шествие беше забравена атракция, затова цял Рим се беше насъбрал на площада да наблюдава парада. Разбира се, мястото не беше достатъчно, затова множеството трябваше да се задоволи да посрещне конниците някъде по пътя от Марсово поле до форум Романум. Където имаше по-високо място, от което се откриваше гледка, беше пълно с народ — покриви, пиедестали на статуи, стълби, скали, дървета… Продавачи на храна, ветрила, сенници и студени напитки се провираха през тълпата и предлагаха стоките си, без да гледат няма ли да ударят някого с дървените кутии, които носеха. Всеки продавач си имаше поне по един роб охрана, който трябваше да го пази от ловките пръсти на джебчиите и да пълни кутията от голямата торба, която носеше на рамо. Дечицата невъзмутимо пикаеха на главите на хората под себе си, бебенцата ревяха с пълно гърло, малчугани се шмугваха между краката на възрастните, зяпачите се цапаха с мазния сос на пържолите или със сметаната от сладкишите, по-изнервените се сбиваха, по-неиздръжливите припадаха или повръщаха, но всички неуморно се тъпчеха. Това беше типичен римски празник.
Конниците яздеха построени в осемнайсет центурии, всяка от които предшествана от древния си символ — вълк, мечка, мишка, птица, лъв и т.н. Поради теснотията на улиците, по които шествието минаваше, в една редица можеха да се движат най-много четирима души, което означаваше, че всяка центурия беше дълга петнайсет редици, а цялото шествие се разтягаше на повече от километър и половина разстояние. Всеки конник бе облечен в пълно бойно снаряжение. Имаше такива, чиито доспехи бяха предавани от поколение на поколение в продължение на векове, та затова изглеждаха доста необичайно. Други (като Помпей, чиито предшественици сравнително отскоро си бяха намерили място в някоя от осемнайсетте центурии, затова не притежаваха доспехи от преди шестстотин години, които да доказват латинския или етруския им произход) компенсираха със златото и среброто по шлемовете и броните си. Но хората бледнееха в сравнение с конете си. Те бяха поръчани специално от земите на сабиняните и бяха най-често бели или бледосивкави на цвят. Всеки кон беше окичен с безброй медальони и дрънкулки, седлата и юздите от боядисана кожа бяха украсени с орнаменти, гърбовете на конете бяха загърнати в шарени одеяла от скъпи платове. Някои от конете отдавна бяха обяздени и затова високо вдигаха копита, преди да пристъпят, на другите опашките и гривите бяха боядисани в златно и сребърно.
Всичко беше добре подредено — по начин, който да изтъкне най-вече личността на консула Помпей. Не беше възможно всеки един от конниците поотделно да мине на преглед пред цензорите, това би означавало церемонията да отнеме трийсет часа, при това летни. Но Помпеевата центурия беше строена сред най-първите, затова цензорите търпеливо разпитаха триста души един след друг кои са, от коя триба са, как се казва баща им, дали са служили шест години в армията, дали отговарят на финансовите изисквания.
Когато първата редица от четвърта центурия слезе от конете, Помпей стоеше най-отпред. Многобройните му хора сред тълпата успяха да наложат пълна тишина на площада. Златната му броня блестеше на слънцето, около раменете му се вееше пурпурната лента, която свидетелстваше за консулската му власт, а до нея висеше друга лента — че е пълноправен римски пълководец. Едрият му бял кон беше оседлан в червено, от юздата и седлото висяха тежки златни фалери, самият ездач също се беше окичил с всички спечелени отличия, засенчени донякъде от боядисаните пера от чапла върху гръцкия шлем.
— Име? — попита главният цензор Лентул Клодиан.
— Гней Помпей Велики! — изрева Помпей.