— Идеята му беше гениална — сподели Хортензий пред Катул малко по-късно. — Цезар не само, че предизвика законите на Сула и сената, но използва случая да напомни на целия град, че той самият е наследник на царе и богове!
— Е, Цезаре, размина ти се! — отдъхна си Аврелия след този изтощителен ден.
— Знаех, че ще ми се размине — успокои я той и захвърли с тежка въздишка черната тога на земята. — Консерваторите може и да са на власт тази година, но никой сенатор не може да гарантира какви ще бъдат народните настроения по време на следващите избори. Римлянинът често сменя управлението. Римлянинът обича и хората с достатъчно смелост да защитават убежденията си. Особено ако някой се сети да върне Гай Марий на пиедестала, откъдето беше свален против волята на народа.
Цинила едва се довлече до стаята и седна до Цезар на кушетката.
— Беше прекрасно — каза тя и сложи ръката си в неговата.
— Радвам се, че бях достатъчно добре да присъствам на речта ти, нищо че след това не издържах. Колко добре говори!
Цезар се обърна към нея, погали лицето й и отмести кичур коса от челото й.
— Бедна моя — промълви той нежно, — не ти остава още дълго. — Наведе се, вдигна краката й и ги положи в скута си. — Нали знаеш, че не бива да седиш.
— О, Цезаре, това продължи толкова дълго! Навремето износих Юлия без никакви усложнения, а този път всичко се обърка… Не мога да разбера защо — плачеше тя.
— Защото е момче — каза Аврелия. — И аз износих двете си момичета без мъка, но ти, Цезаре, беше истинско бреме.
— Аз пък мисля — рече Цезар, като отмести краката на Цинила на кушетката до себе си, — че е време да отида да се наспя в моя си апартамент.
— О, моля те, Цезаре, недей! — опита се да го спре жена му. — Остани тук тази нощ. Обещавам, че няма да говорим за деца и женски грижи. Аврелия, трябва да престанеш, че ще ни напусне наистина.
— Пфу! — ядоса се майка му и стана от стола си. — Къде е Евтих? На всички ни е нужна топла вечеря.
— Настанява Строфант — обясни с тъга Цинила, но все пак се зарадва, че Цезар се отказва от намерението си да си върви. — Бедният старец! Всичките му господари умряха.
— И той ще ги последва скоро — отвърна Цезар.
— О, недей говори такива неща!
— Изписано му е на челото, жено. Пък за него това ще е милост от страна на боговете.
— Надявам се — изрече Цинила — да не надживея всички край себе си. Май това е най-тъжното, което може да се случи на човек.
— Най-тъжното — възрази съпругът й, на когото му се искаше да избяга от болката — е да стигнем дотам, че да говорим само за мрачни неща.
— Всичко е заради Рим — усмихна се Цинила. — Като заминеш за Испания, ще се чувстваш по-добре. Ти никога не си щастлив в Рим.
— Заминавам след няколко дни, жено, в самото начало на зимата, да хвана попътните ветрове. Ти си права. Рим не е мястото, където искам да бъда. Затова какво ще кажеш да родиш това бебче до другия пазарен ден? Иска ми се да видя сина си, преди да отпътувам.
Цезар видя сина си, преди замине за Испания, но когато най-после акушерката и Луций Тукций успяха да извадят детето, то се оказа мъртво. Колкото до Цинила, тя беше наполовина парализирана от жесток мозъчен удар. Кажи-речи в момента, в който детето бе извадено от утробата й, тя напусна на свой ред този свят.
Никой не можеше да повярва. Загубата на Юлия беше шок и болка за Цезар; загубата на Цинила му се струваше непоносима. Той плака, както никога през живота си не беше плакал, и ни най-малко не го беше грижа дали го наблюдават или не. Беше плакал от мига, в който я беше разтърсила първата конвулсия до самото й погребение. Една смърт беше възможна, но две — това беше кошмар, от който някой трябваше да го разбуди. За мъртвото дете Цезар изобщо не искаше да мисли; беше умряла Цинила, спътница в живота му още от времето, когато беше на четиринайсет години. Беше умряло мургавото момиче, което беше преживяло с него всички перипетии около омразното фламинство, момичето, което Цезар бе обичал като своя сестра горе-долу толкова време, колкото и като жена. Седемнайсет години! Бяха отрасли заедно от деца — единствените истински деца в тази къща.
Смъртта на Цинила въздейства и на Аврелия много по-силно, отколкото загубата на Юлия. Дори тази жена от желязо не издържа на мъката и болезнено ридаеше. Една от светлините в живота й беше угаснала завинаги. Цинила беше наполовина нейна внучка, наполовина нейна снаха, беше внесла радост и живот в тази студена къща, където нямаше кой да заеме мястото й до тъкачния стан или под завивките в стаята на господаря. Бургунд плачеше, Кардикса плачеше, синовете им плачеха, Луций Декумий плачеше, Строфант, Евтих плачеха, а заедно с тях всички слуги, които не си спомняха къщата без младата господарка Цинила. С тях скърбяха и жителите на инсулата, а може би половин Субура.