Погребението беше различно от това на Юлия. Онова беше миг на слава за оратора, който бе имал случай да покаже величието на една достойна римлянка, както и да напомни за своето семейство. Но пък между двете церемонии имаше нещо общо; Цезар сега пак извади маска, която не биваше да се излага на показ — този път на Луций Корнелий Цина. Отново по улиците на града се появиха нежелани мъртъвци, отново Хортензий и Капрарий бяха безпомощни; и макар да не бе прието да се чете похвално слово на млада жена, Цезар и този път се захвана със задачата, нищо че настроението беше коренно различно от предишния път. Сега не беше време да прославя, когото и да било, беше време за скромни слова на мъка и безутешност, за благодарност за всички радости и наслади, които покойната му беше донесла по време на дългите години, които бяха споделили под покрива на бащиния дом и в които тя го беше утешавала за загубата на момчешката му свобода. Цезар говореше за усмивката й и за малки украшения от човешки коси, които беше изплела като част от задълженията си на жрица. Говореше и за дъщеря им, която държеше през цялото време в ръцете си. Но най-вече — плака пред всички.
И завърши словото си с тези думи:
— Знам за човешката мъка само това, което сам чувствам в момента. Това е трагедията — че смятаме своята мъка по-голяма от тази на всеки друг. Но може би аз съм достатъчно силен, за да призная пред всички, че изпитвам най-голяма любов не към човешко същество, а към собствената си гордост и гражданска чест. Така да бъде. Навремето отказах да се разведа с дъщерята на Цина. Тогава си казах, че отказвам на Сула само за да постигна нещо за самия себе си, само заради възможностите, които този отказ отваряше пред мен. Е, вече ви обясних в какво се състои трагедията на човешката мъка. Но това не е нищо в сравнение с трагедията да разбереш какво означава един човек за теб едва когато той те напусне.
Никой не поздрави маската на Луций Корнелий Цина, както беше поздравявал Марий преди броени дни. Но Рим и този път плака. А мъката на града и този път остави враговете на Цезар безпомощни.
Майка му се беше състарила с няколко години. Сърцето й беше сломено. Това постави сина й в още по-трудно положение — дори при толкова мъка Аврелия продължаваше да избягва прегръдките му.
„Дали съм толкова студен и коравосърдечен, защото тя е студена и коравосърдечна? Но тя е такава само с мен! О, защо се държи така с мен? Погледнете само как тъгува за Цинила. И как тъгуваше навремето за ужасния Сула… Ако аз бях жена, утехата ми щеше да бъде родната ми дъщеря. Но аз съм римски благородник, а един римски благородник трябва да гледа на децата си като на нещо странично и маловажно. Колко пъти съм видял баща си през целия си живот? И за какво съм разговарял с него?“
— Майко — каза Цезар, — давам ти малката Юлия. Нека бъде твоя. Тя е почти толкова голяма, колкото беше Цинила, когато дойде при нас. С времето тя на свой ред ще изпълни света около теб с живот. Няма да се опитвам да я отделям от теб.
— Отгледах детето от деня, в който се роди — отговори Аврелия, — така че знам.
Старият Строфант влезе в стаята, погледна с насълзени очи майката и сина и отново излезе.
— Трябва да пиша на вуйчо Публий в Смирна — каза Аврелия. — Още един човек, който надживя всички свои близки. Бедният старец.
— Да, майко, пиши му.
— Не мога да те разбера, Цезаре. Ти си като дете, което плаче от мъка, че е изяло целия сладкиш, все едно е очаквало да бъде вечен.
— Кое те кара да правиш подобно сравнение?
— Ами това, което сам каза на погребението на Юлия. Че е трябвало да бъда и майка, и баща за теб. Че заради това не съм могла да те обградя с ласките, които ти е дарявала Юлия. Когато те чух да го казваш, изпитах такова облекчение… Най-сетне си го разбрал. А сега си все така кисел и раздразнителен както винаги. Трябва да приемеш съдбата си, сине. За мен ти струваш повече от живота, повече от малката Юлия, повече от Цинила, повече от когото и да било. Ти значиш за мен повече, отколкото значеше баща ти. И много повече, отколкото би могъл да означава Сула… дори да му се бях отдала. Ако между двама ни не може да цари мир, не можем ли поне да сключим примирие?