Отговорът дойде, преди Помпей да напусне Мутина през първата половина на септември: щеше да избегне обичайните пътища, като си прокара свой. От северните притоци на Пад най-голям беше реката Дурия Майор, чиито стремителни бързеи се спускаха от най-високите била на Алпите — областта между широката равнина на Западна Италийска Галия и езерата и реките, напояващи така наречената Галия Комата — Дългокоса Галия, свободната от римски контрол земя на галите — езерото Лемана, горните течения на река Родан и пълноводната река Рен, която отделяше земите на галите от тези на германите. Живописната долина, която Дурия Майор бе издълбала из планинските склонове, се знаеше като Долината на саласите, защото така се наричаше галското племе, заселило се от векове по тези места. Няколко десетилетия по-рано в алувиалната почва край реката бе открито злато и римски търсачи веднага се бяха заловили да го събират, но съпротивата на саласите беше толкова решителна, че в крайна сметка златотърсачите се ограничаваха да пресяват само водите на юг от град Епоредия.
Но от горния край на Долината на саласите, така поне се знаеше, тръгвали два планински прохода през Алпите. Единият представлявал шеметна козя пътека, която прехвърляла най-високата част на планината и водела до някакво селище на племето верагри, наречено Октодур — оттам пътят следвал най-горното течение на Родан до вливането му в езерото Лемана; пътеката се намирала на височина от три хиляди метра над морското равнище, затова била проходима само през лятото и ранната есен, а дори и тогава криела твърде много опасности, за да може армията да мине. Вторият проход бил по-достъпен, пътят не се издигал на повече от две хиляди метра над морското равнище и бил достатъчно широк, за да могат по него да минават волски каруци. Единствените му недостатъци били липсата на каменна настилка и това, че никога не е бил в обсега на римската власт; водел до северните извори на река Изара и земите на алоброгите, оттам слизал надолу към бреговете на Родан, някъде по средното течение. След разгрома, който им нанесоха Гай Марий и Катул Цезар при Верцела, оцелелите кимври се бяха изтеглили именно по този път, макар че бяха срещнали неподозирани опасности и мнозина оставиха костите си след схватки с местните алоброги и с амбарите по̀ на запад.
Помпей се срещна с няколко души саласи, които бяха склонни да общуват с римляни, и се отказа от плановете си да използва козята пътека към езерото Лемана; другият път обаче му се стори добра възможност. Трасето било достатъчно широко, за да мине и обозът, независимо от трудностите и рисковете, които очакваха добитъка. Това означаваше, че легионите ще могат да вървят в бойни редици, при това, без да се отделят от конницата. Тази година календарът се разминаваше с годишните времена с почти цял месец, затова ако Помпей тръгнеше в началото на септември, щеше да използва най-горещите дни на лятото за прехвърлянето на планините. По това време на годината дори по планинските била едва ли щеше да завали сняг. В крайна сметка той се отказа от идеята да води със себе си голям обоз — вярваше, че ще се сдобие с нужните провизии и екипировка в Нарбон, в западния край на Римска Галия. Багажът, който щяха да носят войниците му, щеше да бъде натоварен на мулета.
— Ще се движим възможно най-бързо, колкото и недостъпен да е теренът — заповяда Помпей на войниците си, събрали се пред лагера, преди да поемат на запад. — Колкото по-късно научат алоброгите за нашето придвижване, толкова по-големи са шансовете ни да избегнем открития сблъсък с галските племена. Нищо не бива да ни попречи да стигнем навреме Пиренеите — трябва да сме там, преди зимните снегове да са затрупали пътищата за Испания! Галия принадлежи по право на Домиции Ахенобарбите, местните племена не ме интересуват. Нашата крайна цел е Близка Испания и трябва да я стигнем до началото на зимата.
В края на септември армията му вече прекосяваше прохода оттатък Долината на саласите — за голямо учудване на всички местното население почти не се съпротивляваше на римските нашественици. Когато Помпей се спусна към долината на Изара и земите на страховитите алоброги, той ги свари напълно неподготвени — докато осъзнаят галите какво се случва, римските легиони вече ги бяха подминали и така не им позволиха да ги настигнат. Едва край бреговете на Родан се сблъскаха с враждебно настроени племена. Хелвиите, които населяваха десния бряг на реката и подножието на планинския масив Цебена, бяха войнствено настроени. Но за Помпей хелвиите не се оказаха сериозен противник: на няколко пъти с лекота отблъсна атаките им и най-накрая взе неколкостотин момчета за заложници, за да си осигури спокойно преминаване. Онези воконти и салувии, които се оказаха достатъчно смели да слязат в равнината, бяха застигнати от същата съдба, също както и волките арекомици, които живееха оттатък устието на Родан из блатистите земи между Арелат и Немавз. Спокоен, че е загърбил всички опасности, Помпей събра децата — заложници и ги остави на грижите на жителите в Масилия.