Помпей беше изправен пред съдбовен избор. От Метел Пий нямаше никакви новини, затова не можеше да е сигурен, че подкрепленията идват. Също както на брега на Турис теренът не даваше явни преимущества нито на него, нито на врага: наоколо нямаше хълмове, гори или скрити долчинки, което означаваше, че Серторий няма къде да е скрил каквито и да е резерви. Най-близкото селище беше градчето Сетабида, на осем километра на юг от реката, която беше много по-пълноводна от Турис, а и се славеше с коварното си дъно.
Ако Помпей отложеше сражението до идването на Метел Пий — при условие, че Пий изобщо идваше, — Серторий можеше междувременно да се изтегли в някоя съседна област, където да разчита в по-голяма степен на терена; а можеше и да се досети защо Помпей изчаква. От друга страна, ако избързаше и атакуваше, битката щеше да протече при явно числено преимущество на противника — четирийсет срещу двайсет хиляди души. Благодарение на загубите на Херений никоя от двете страни не можеше да разчита на многобройна конница.
В крайна сметка реши да действа сам, не за друго, а защото се страхуваше, че Метел Пий изобщо няма да дойде… Или поне се опитваше да се убеди в това, за да прикрие факта, че жаждата му за слава го подтиква да потърси решение на проблема веднага, та да не дели после лаврите с Прасчо. Битката срещу Херений и Перперна беше само репетиция преди големия сблъсък със Серторий, който трябваше да излекува окончателно младия пълководец от всякакви страхове и угризения. Да, самочувствието му се беше възвърнало! Затова призори в предпоследния ден на квинктил, след като си построи внушителен лагер, за да си пази гърба, Гней Помпей Велики извади петте си легиона заедно с конницата на полето пред лагерите на Перперна и Серторий и ги построи в боен ред.
На априлските календи Квинт Цецилий Метел Пий, известен още като Прасчо, напусна удобната си щабквартира в съседство с град Италика на западния бряг на Бетис и се насочи на север към бреговете на Анас. Водеше всичките си шест легиона заедно с хиляда души нумидийска лека конница. Понеже Метел беше аристократ по душа и не се занимаваше със селскостопанските въпроси, не му направи впечатление, че обработваемите площи, които заобикаля, не са в особено цветущо състояние и че по полята не се полюшват натежали класове, както е бивало в други години. Той самият разполагаше с големи количества зърно в обоза, както и с другите необходими провизии да поддържат бойния дух на армията му.
Когато излезе на брега на Анас, на около двеста и петдесет километра от устието на реката, никакви лузитански бойци не го посрещнаха; това можеше само да го радва, защото означаваше едно — врагът така и не беше научил за придвижването му, навярно продължаваше да го чака при източните брегове на Испания. По горното течение на реката големи селища нямаше, тук-там се виждаха колиби, а и почвата край реката беше доста глинеста и неподходяща за обработване. Разбира се, племената по долното течение на реката скоро щяха да научат за пристигането му, но докато успеят да се организират, той щеше да е далеч от Анас. Лузитаните щяха да го преследват, но нямаше да го настигнат!
Подобно на огромна лъскава змия римската колона се виеше между хълмовете на Централна Испания, решена възможно най-скоро да достигне бреговете на Таг, при град Турмули. От време на време имаха кратки схватки с местното население, но те бяха по-скоро случайни, а и нямаше как жителите на едно-две села да сторят нещо на римските легиони. Понеже крайна цел на похода беше Сеговия, Прасчо предпочете, вместо да върви нагоре по течението на Таг, да продължи направо през платото, кажи-речи напосоки.