Вестта за намирането на сърната бързо се разнесе навсякъде, все едно птички я бяха разнесли! Диана се беше върнала! Значи и късметът на Серторий щеше да се върне.
Помпей и Метел Пий оставиха Валенция и продължиха да се изтеглят на север към Сагунт. С храната, която бяха конфискували от Сетабис (освен храна друго не бяха намерили), попълниха оределите си запаси, а също и с плячката от Валенция, която Помпей беше прибрал в изоставената кариера край града. Бяха се споразумели да продължат заедно по крайбрежието до Емпория: оттам Метел Пий щеше да се прехвърли да презимува в Нарбонска Галия. Макар войниците му да не се бяха оплакали от близо двете хиляди километра, които бяха извървели, за да помагат на Помпей, Прасчо си каза, че още седемстотин километра преход ще им дойде много. Освен това искаше да е близо до събитията идната пролет, а знаеше, че след унищожаването на испанската армия те няма да се разиграват в Далечна Испания, а в околностите на Оска.
От Сагунт при двамата пристигнаха пратеници, които ги уведомяваха, че градът ще им помогне и че населението било на римска страна. Това не беше изненада: именно близките отношения на Сагунт с Рим (и Масилия) бяха станали повод за избухването на Втората пуническа война сто и петдесет години по-рано. Храна, разбира се, градът трудно би могъл да предложи. Реколтата беше оскъдна, тъй като зимните дъждове не бяха достатъчно обилни, за да напоят добре покълналите класове, а и пролетта се бе оказала необичайно суха.
Затова се налагаше двете армии да стигнат възможно най-бързо поречието на Ибер, където жътвата беше по-късно и реколтата — по-богата. Ако римляните успееха да стигнат областта до края на секстил, житото щеше да е за тях, а не за Серторий. Затова Помпей и Метел само благодариха на пратениците от Сагунт. Нямаше смисъл да се бавят излишно.
Раната на бедрото на Помпей зарастваше, но бавно, тъй като го бяха пронизали с нащърбено копие. Лекарите го бяха шили, но и така раната трябваше да заздравява с месеци, преди Помпей да може да стъпва с цяла тежест на крака си. Но както Прасчо забеляза, младежът беше ядосан не толкова заради себе си, колкото заради смъртта на „държавния“ си кон. Един кон беше по-красива гледа от някакъв си човешки крак, а като „държавния“ Помпей не можеше да намери другаде, освен в земите на сабиняните. Испанските коне бяха дребни и недохранени.
Помпей отново бе отчаян, което също не беше изненада. Метел Пий не само че го беше спасил от сигурно поражение, но беше убил най-добрия офицер на Серторий и беше избил най-страховитата му армия. Дори в собствената армия на Помпей легатите му Луций Афраний, Марк Петрей и новодошлият Луций Титурий Сабин се бяха представили по-добре от началника си. Колкото и да се оправдаваше пред себе си с личната ненавист, която Серторий изпитваше към него — заради която цялата тежест на боя беше паднала върху неговите плещи, — Помпей си даваше сметка, че не отговаряше на очакванията. А сега, както му съобщаваха съгледвачите, изменникът-марианец се беше закачил като опашка зад тях и без съмнение очакваше сгодния момент да ги удари. Хората му изневиделица нападаха отрядите, отделили се да търсят фураж. Помпей обаче вече беше свикнал с испанските предизвикателства и не позволи армията му да пострада повече от тази на Метел Пий. Но пък, от друга страна, хранителните запаси намаляваха.
Неочаквано римските легиони налетяха на армията на Серторий, която ги беше засякла скоро след Сагунт. Серторий реши да приеме сражението, като отново нареди собствените си сили лице в лице с тези на Помпей. За него Помпей беше слабото място на римляните, не Метел Пий.
Стратегията му се оказа погрешна. Щеше да постъпи по-добре, ако се бе заел лично с Метел Пий, оставяйки неориентирания Помпей на Перперна; Помпей пак трябваше да бъде носен от войниците си, само и само да не го обвинят, че като Ахил се е прибрал обиден в палатката си, докато другарите му гинат. Сблъсъкът започна в ранния следобед и до падането на нощта всичко беше решено. Макар да бе леко ранен в ръката, Метел Пий успя да изнесе и този път голямата тежест. Нанесе огромни загуби на Перперна — пет хиляди души, без да дава съществени жертви. Лошият късмет на Помпей продължаваше да го следва: конницата му беше избита до крак, а от пехотата изгуби шест хиляди души — легион и половина. Това, че като цяло римляните се смятаха за победители, се дължеше на загубите на Перперна и на трите хиляди Серториеви легионери, които загинаха в боя.
— Ще опита пак призори — предположи Прасчо, който беше дошъл да види ранения си колега.