При новината за смъртта на Серторий Клуния и Уксама се разкаяха за направените отстъпки, залостиха портите си пред Помпеевата армия и се приготвиха за дълга обсада. Помпей бе така любезен да не ги подмине. С малко усилия и Клуния, и Уксама бяха завзети. Накрая същата съдба сполетя и Калагурида, където римляните с ужас разкриха, че местните защитници са предпочели да изядат жените и децата си, но не и да се предадат на врага. Помпей заповяда оцелялото население на града да бъде избито, а след това подпали не само града, но цялата област.
Разбира се, през цялото това време между пълководеца и Рим се водеше усилена кореспонденция. Не всички писма бяха официални, още по-малко ставаха за публично достояние. Най-много писма Помпей размени с Филип, който продължаваше да си играе игричките в сената. Консули тази година бяха двама тайни клиенти на Помпей — Луций Гелий Попликола и Гней Корнелий Лентул Клодиан. Това означаваше, че Помпей би могъл да издейства римско гражданство за всеки испанец, на когото е разчитал по време на войната. В началото на списъка Помпей постави два пъти едно и също име: Кинаху Хадашт Библос, чичо и племенник, на възраст съответно трийсет и три и двайсет и осем години, граждани с високо положение в Гадес, финикийски търговци. Но двамата не взеха името Помпей, понеже самият Помпей нямаше намерение да залее Италия с испански съименници: Помпей Еди-кой си, Помпей Еди-кой си. Двамата гадесчани бяха писани клиенти на един от отскорошните легати на Помпей — Луций Корнелий Лентул, братовчед на консула. Затова влязоха в римския обществен живот под името Луций Корнелий Балб Старши и Луций Корнелий Балб Младши.
Но Помпей все още не бързаше. Първо трябваше да възстанови минното дело край Нови Картаген, след това трябваше да накаже контестаните, задето нападнаха непрежалимия Гай Мемий. Сестрата на Помпей беше вдовица, а брат й трябваше навреме да се замисли по въпроса. Лека-полека римската власт в Близка Испания беше възстановена, чиновниците заеха старите си места, бирниците плъзнаха да събират данъци, бяха изготвени закони и разпоредби, както и всички останали процедури, на които се опираше римското управление навсякъде по света.
Най-накрая, през есента на 72 г. пр.Хр. Гней Помпей Велики се сбогува с Испания и искрено се надяваше кракът му повече да не стъпи там. Беше възвърнал самочувствието си и пак се смяташе за велик пълководец. Но занапред щеше да започва всяко едно сражение с известен страх, а всяка война — с поне няколко легиона повече от врага. Нещо повече, никога вече нямаше да воюва срещу римляни!
Щом армията му се озова в пиренейските проходи, Помпей реши да остави спомен за преминаването си. Извади всички трофеи, включително доспехите на Квинт Серторий и тези, с които Перперна бе обезглавен, и ги окачи на високи кръстове, за да се веят като плашила. Нека всички, които идваха от Галия в Испания, да научат, че не си струва да воюват срещу Рим. Между трофеите Помпей постави и паметна плоча на самия себе си — в нея беше споменал пълното си име, титлите си, специалното поръчение, както и броя на превзетите градове и имената на всички, които беше дарил с римско гражданство.
След това слезе в равнините на Нарбонска Галия и прекара зимата в ядене на скариди и кефали. Както изходът от войната, така и реколтата се оказваше добра тази година — докато Испания се спасяваше от глада, Нарбонска Галия тънеше в изобилие.
Помпей нямаше намерение да стигне Рим преди лятото, но не защото страдаше от някакви угризения или се срамуваше от провал. Просто нямаше никакви планове за бъдещето, не беше измислил коя точно римска традиция е ред да наруши. На двадесет и осмия ден от септември щеше да навърши трийсет и пет години. Не беше вече малкият любимец на легионите, следователно му трябваше задача като за зрели мъже. Но каква задача? Нещо, което сенатът ще поиска от него с огромно нежелание, това беше единственото, което знаеше. Но колкото и да преследваше отговора из лабиринта на съзнанието си, той все успяваше да се скрие в мрачните и непрогледни местенца.
Най-накрая Помпей вдигна рамене и отпъди тези мисли. Имаше да разреши много належащи проблеми, като например да построи пътя, който беше прокарал при идването си през Алпите — да постави наблюдателници, да го павира, да го кръсти… Как? Вия Помпея? Звучеше добре! Но кой щеше да умре спокоен, ако остави след себе си само името на някакъв път? Не, по-добре да умре, оставяйки своето име. Помпей Велики. Да, това беше достатъчно.