„Чудя се — каза си Цезар на другия ден — дали желанието е майка на реалността? Може ли човек да упражнява влияние върху събитията единствено благодарение на недоизречените си желания? Или всичко е дело на съдбата? Аз съм човек с късмет, един от любимците на фортуна. И ето, че всичко се повтаря. Шансът! Шанс, който ми се отваря, без някой да може да ме спре. Е, никой, ако не се смятат нищожества като Юнк.“
В Родос твърдяха, че всъщност Митридат е предприел не един, а три похода. Начална точка и на трите беше Зела, на територията на Понт, където се намираше военната квартира на понтийския цар и където се обучаваше огромната му армия. Най-важните операции се ръководеха от самия Митридат: триста хиляди души пехота и конница се бяха насочили през крайбрежните области на Пафлагония към Витиния. Митридат беше подпомаган от братовчедите си Хермократ и Таксил, както и от флота от хиляда кораба, голям брой от тях — пиратски, под командването на другия негов братовчед Аристоник. Но в същото време втора армия под командването на царския племенник Диофант напредваше в Кападокия с очевидната цел да нахлуе в Киликия. Диофант разполагал със сто хиляди души войска. Най-накрая още сто хиляди души под командването на поредния Митридатов братовчед, Евмах, както и на незаконородения син на Гай Марий — Марк Марий, пратен в Понт от началника си Квинт Серторий, имаше за цел да нахлуе във Фригия и да нападне Римска Азия откъм тила.
Жалко, разсъждаваше Цезар, че Лукул и Марк Кота нямаше да научат новината навреме; двата легиона, които принадлежаха на Киликия, вече бяха поели по море към Пергам по заповед на Лукул. Това означаваше, че Киликия е напълно беззащитна срещу евентуалното нашествие на Диофант. Нямаше какво друго да се прави, освен в Рим да се надяват, че самият ход на събитията ще забави действията на Диофант; благодарение на цар Тигран той все щеше да срещне известна съпротива в Кападокия.
Двата легиона на фимбрианите вече се бяха разквартирували в Пергам, където се беше спотаил управителят Юнк. По нищо не личеше той да възнамерява да ги използва срещу Евмах и Марк Марий на юг. Щеше да ги държи близо до себе си, за да подсигури собственото си бягство, когато Митридат за втори път през последните петнайсет години превземе азиатската провинция. Без силен римски началник, който да ги командва, жителите на Римска Азия нямаше да се съпротивляват. Беше краят на секстил, но Лукул и Марк Кота щяха да се бавят из моретата още поне месец. А този месец, преценяваше Цезар, щеше да се окаже от жизнена важност за римското присъствие в Азия.
— Няма кой друг — каза си Цезар.
Но другата половина на съзнанието му възрази:
— Няма да спечеля благодарности дори да успея.
— Не го правя заради благодарностите, а за лично удовлетворение.
— Удовлетворение ли? Какво искаш да кажеш с това удовлетворение?
— Че така ще докажа пред себе си, че мога да успея.
— Няма да те обикнат така, както обичат Помпей Велики.
— Разбира се, че няма! Помпей Велики е някой си пиценец без значение сред висшето общество, той не би могъл да заплаши републиката. Няма потекло. Сула го имаше. Имам го и аз.
— Тогава защо трябва да се подлагаш на риск? Така има опасност да те съдят за държавна измяна — няма какво да ме убеждаваш, че на никого не си изменил! Не е нужно да си го сторил. Хората ще бъдат свободни да оценяват действията ти, както сметнат за добре. И кой по-точно ще ги преценява на място?
— Лукул.
— Именно! Той вече те е набелязал като един потенциален размирник, затова и занапред ще гледа на теб като на свой съперник. Нищо, че ти връчи лично гражданския венец. Не се радвай толкова, че си се освободил от повечето пиратска плячка — ти все пак задържа това-онова за себе си, а хора като Лукул винаги ще те подозират, че си прибрал цяло състояние.
— Дори да е така, длъжен съм да го направя.
— Тогава се постарай да действаш като истински Юлий, а не като някакъв си Помпей! Без шум, без фанфари, без крясъци до боговете, без перчене като паун, след като успееш, ако изобщо успееш.
— Изпълнение на дълга заради личното удовлетворение.
— Да, изпълнение на дълга заради лично удовлетворение.
Цезар извика Бургунд.
— Утре сутринта заминаваме за Приена. Само ти, аз и двама от най-мълчаливите ни писари. Всеки ще вземе по един кон и едно муле, за мен — моя си кон с още един, подкован. Мулето отделно. Двамата с теб ще носим и оръжието си.