— А как да пътувам дотам, Цезаре? Искам да кажа, на какво трябва да приличам?
— Мисля, че трябва да приличаш на божествен воин. Сложи си златната броня, която Гай Марий ти даде, купи си някакви шарени пера, каквито намериш на пазара, и ги завтъкни в предпазителя на шлема си. По пътя ще ревеш германски песни. Ако случайно срещнеш понтийски войници, мини напряко през редиците им, все едно не ги забелязваш. Оттук до Галатия, ти ще си олицетворението на ужаса от войната.
— А след като се видя с Дейотар?
— Ще се върнеш при мен по долината на Меандър.
Стоте хиляди понтийски войници, които пролетта бяха тръгнали на поход от Зела под командването на Евмах и Марк Марий, имаха заповед да нахлуят Римска Азия от югоизток. Това беше крайната им цел, но при условие, че се налагаше да минат през Фригия, а най-преките маршрути за там минаваха през Галатия, преди всичко останало трябваше да се проправи път през Галатия. А Митридат не беше сигурен дали това ще е лесно. Откакто преди трийсет години беше изклал всички келтски вождове на пиршеството, което уж беше дал в тяхна чест, в Галатия бяха отрасли ново поколение водачи, които макар и мълчаливо подкопаваха основите на понтийското владичество. В крайна сметка налагаше се Митридат да вземе мерки и срещу тях, но за това щеше да изчака, докато всичко друго си дойде по местата. Най-добрите войници от огромната си армия беше оставил за самия себе си, затова войската на Евмах и Марк Марий не беше добре обучена и тактически подготвена. Един поход по течението на Меандър срещу лишените от всякаква организация гръцки полиси щеше да закали духа на войниците и да им вдъхне нужното самочувствие.
Като следствие от тези си разсъждения царят на Понт държа Евмах и Марк Марий при себе си буквално до последния момент и двете армии заедно нахлуха в Пафлагония. Митридат се поздравяваше за нечуваното си превъзходство — не само в численост на войската, но и в материална подкрепа за нея, — с което започваше войната срещу римляните. В понтийските хамбари бяха натрупани два милиона медимни жито, а от една медимна можеха да се месят по два половинкилограмови хляба в продължение на цял месец. Излизаше, че само житото му можеше да гарантира прехраната на цялата му половинмилионна войска, заедно с мирното население в Понт и окупираните територии за срок от няколко години занапред. Затова дори не се замисляше за стоте хиляди излишни войници, които водеше със себе си в Пафлагония. На него определено му убягваха подробностите около пренасянето на огромните количества жито и други храни от складовете в Понт: това беше грижа на неговите подчинени, на които пък не оставаше друго, освен да размахват пръчки, за да поддържат добро темпо при пренасянето на храните. В действителност подчинените му нито имаха опит, нито се радваха на въображение, за да вършат работата на така наречения „префектус фабрум“ при римляните; да не говорим, че никой римски пълководец дори не би помислил да предприема далечен поход с повече от десет легиона войска.
Като следствие от всички тези неясноти и неуредици в деня, когато Евмах и Марк Марий трябваше да отделят своите сто хиляди войници от останалите триста хиляди на Митридат, запасите вече бяха изтънели до такава степен, че царят се видя принуден да изпрати дълги колони войници обратно по криволичещите пътеки, за да помогнат на каруците да минат през калта, а когато това беше невъзможно — да нарамят товара на собствения си гръб. Това пък от своя страна означаваше, че един съществен дял от понтийската армия е достатъчно изтощен от тежкия физически труд, за да не бъде боеспособен. Флотата носела постоянни запаси от храна на обсадената Ираклея, доложиха съгледвачите на царя; веднъж да влезе в Ираклея, и всичко щяло да си дойде на мястото.
И все пак Ираклея беше малка утеха за Евмах и Марк Марий, които изоставиха главните сили далеч преди града и се насочиха на юг през долината на река Билей. Оттам трябваше да прехвърлят някаква планина и да продължат по течението на Сангарий. Намираха се в най-плодородните краища на Витиния и можеха спокойно да заситят глада си за сметка на беззащитните земеделци. За лош късмет обработваемите земи свършиха и изведнъж стоте хиляди войници се оказаха сред гъсти горски масиви, между които само тук-там имаше разчистени поля и работещи стопанства.
Най-накрая Евмах и Марк Марий се разделиха — принуди ги не друго, а невъзможността да изхранват заедно огромната си армия.
— Няма да ти трябва цялата тази войска да се справиш с някакви си азиатски гърци — обясняваше Марк Марий на Евмах, — а най-малко ще ти е нужна конница. Затова аз ще остана по бреговете на река Тембрис заедно с част от обоза и цялата конница. Ще съберем реколтата, ще съберем фураж за конете и ще чакаме вести от теб. Бъди така добър да се върнеш преди настъпването на зимата. И най-добре използвай населението на Римска Азия за транспортирането на хранителните запаси. От долината на Тембрис до земите на галатите-толистобоги разстоянието не е голямо, затова напролет ще нападнем и тях и ще ги унищожим. А това ще ни осигури нужните количества храна за догодина.