Выбрать главу

— Забравяш — напомни му любезно Цезар, — че Марк Антоний се ползва с неограничен империум за действията по море. Мисля, че там дори и първият консул нищо може да му нарежда.

— Тогава ще гледам да не се засекат на една акватория мои кораби с корабите на Антоний — махна с ръка Лукул. — Иди да видиш вуйчо си Кота, преди да заминеш.

— Какво? Дори легло няма за мен?

— На теб само едно легло ти отива, Цезаре — онова на разбойника Прокруст.

Няколко минути по-късно Цезар разговаряше с Марк Аврелий Кота.

— Знаех си, че ще имам проблеми, като воювам срещу Евмах, но не си представях, че Лукул ще стигне чак дотам. Всъщност очаквах, че или ще ми прости напълно, или ще ме съди за измяна. Вместо това Лукул реши да използва личните си връзки, за да попречи на кариерата ми.

— Аз нямам никакво влияние над него — отговори му Марк Кота. — Лукул обича всичко да върши сам. Но пък и ти си същият като него.

— Дори не мога да остана за по-дълго, вуйчо. Заповядано ми е да замина веднага… За къде ли? Предполагам, за Родос, откъдето да се прехвърля в Гитеон. Трябва задължително да живея на квартира, при това у римски гражданин. Колегата ти поставя доста странни условия! Ще трябва да изпратя цялата си прислуга обратно в Рим, включително Бургунд. Не ми се разрешава да живея, в какъвто и да е лукс.

— Това е наистина необичайно! Ако има пари, дори най-младшият римски офицер има право да живее като цар. Предполагам — подхвърли заядливо Кота, — че след преживяването с пиратите, ти можеш да живееш като цар.

— Не, това са клевети. Хитър ход от страна на Лукул — да ме прати при Марк Антоний. Напоследък Антониите не ме обичат особено. — Цезар въздъхна. — И да ми даде най-нисшият възможен чин. Та с моята военна кариера заслужавам да бъда най-малкото старши трибун.

— Ако искаш другите да те обичат, Цезаре… Ама и аз какви ги говоря! Кой съм аз да ти давам съвети? Ти знаеш отговорите на повече въпроси, отколкото аз самият бих могъл да измисля. Ти си този, който решава как ще живееш. Наистина си имаш проблеми, но никой не ти е виновен — направил си всичко съвсем съзнателно.

— Съгласен съм, вуйчо. Сега трябва да си търся стая за нощта, преди всички странноприемници да затворят. Как е вуйчо Гай?

— Успя да се спаси от нов мандат в Италийска Галия, нищо че провинцията остава без управител. Дотегна му. Освен това се надява да му бъде разрешен триумф.

— Пожелавам ти късмет във Витиния, вуйчо.

— Подозирам, че ще ми е нужен — рече на сбогуване Марк Кота.

Беше средата на ноември, когато Цезар пристигна в малкото пелопонеско пристанище Гитеон. Лукул не си беше губил времето — всички в града го очакваха и знаеха по-добре от него какви условия трябва да спазва.

— Какво си успял да направиш? — попита легатът Марк Валерий Маний, който отговаряше за настаняването в щаба на Антоний.

— Ядосах Лукул — отговори лаконично Цезар.

— Няма ли да обясниш по-подробно?

— Няма.

— Жалко, умирам от любопитство. — Маний развеждаше Цезар из тесните, калдъръмени улички. — Реших най-напред да ти покажа къщата, в която ще живееш. Мястото не е никак лошо. Къщата е голяма, стара, собственост на двама вдовци — Апроний и Канулей. Мисля, че са били женени за две сестри — местни гъркини, и след като и втората сестра умряла, са решили да живеят заедно. Щом получих заповедта на Лукул, се сетих най-напред за тях, защото разполагат с много свободни стаи. Двамата са големи чешити, но са много мили. Не че ти ще се задържаш за дълго време в Гитеон. Не ти завиждам, като знам как ще обикаляш да търсиш кораби из цяла Гърция! Но като гледам какво пише в досието ти, ще се справиш.

— И аз така се надявам — усмихна се Цезар.

Да се събират кораби от пелопонеските пристанища не оказа толкова неблагодарна задача за човек, който е расъл с гръцките класици. Пелопонеският пейзаж съдържаше в себе си ясно осезаема мистика, всичко беше пропито с толкова много история, че настоящето, в което живееше Цезар, изглеждаше жалко и неуместно. Сякаш самите богове бяха някакви недоносчета в сравнение с поколенията исторически личности, които бяха живели и умрели по тези места. А Цезар, както успяваше да настрои срещу себе си знатните римляни, така печелеше и сърцата на скромните местни жители, които много повече му допадаха.