Доколкото Аврелия бе успяла да разбере, изборът на сина й се дължал на факта, че от тринайсет години насам в никоя от жреческите колегии — нито тази на понтифексите нито тази на авгурите, — не присъствал представител на Юлиите. Навремето консулът Луций Цезар беше авгур, а брат му Гай Цезар Страбон — понтифекс, но и двамата бяха загинали по време на гражданската война между Марий и Сула. Всичко това Аврелия научила от Мамерк Лепид, който й бил донесъл официалната новина. Според това, което разправял, не всички били съгласни с избора на Цезар — негови твърди противници били Катул и Квинт, най-големият син на някогашния цензор Метел Капрарий — Козела. Но след провеждането на много ауспиции и съветване със свещените книги името на Цезар се наложило.
В писмото на Аврелия най-важно място заемаше личното послание на Мамерк — Цезар трябвало да се прибере възможно най-скоро в Рим за посвещаването си в сан; иначе не било изключено Катул да надделее и да убеди колегията да се отметне.
След като отбеляза и петата военна кампания в биографията си, Цезар си събра багажа, без да съжалява за нищо. Единственото, което щеше да му липсва, бе гостоприемството на Апроний и Канулей, както и приятелството с легата Марк Маний.
— Трябва да призная — сподели той пред Маний, — че ми се искаше да видя как изглежда специалното съоръжение в готов вид.
— По-важно е да станеш понтифекс — възрази той, който едва сега си даваше сметка, че Цезар е част от висшето общество; досега винаги го беше възприемал като скромен и лишен от излишни амбиции римски офицер, който гледа най-напред да си свърши работата, а после — да мисли за друго. — Какво ще правиш, след като влезеш в колегията?
— Ще си потърся някой скромен пропретор, който да е неспособен сам да спечели войната, която води. Лукул вече е само проконсул, което означава, че не може да нарежда на останалите провинциални управители.
— Къде смяташ да намериш този пропретор? В Испания?
— Двамата там са много известни. Не, ще видя дали Марк Фонтей не се нуждае от млад и обещаващ военен трибун в Трансалпийска Галия. Той е преди всичко военен, а военните са благоразумни хора. Фонтей няма да се безпокои какво мисли Лукул за мен, стига да върша работа. — Цезар се намръщи. — Но преди всичко останало ще съдя Марк Юний Юнк за злоупотреби.
— Ти не си ли чул още? — учуди се Маний.
— Какво да чуя?
— Юнк е мъртъв. Така и не успял да се прибере в Рим. Корабокрушение.
Беше тракиец, без да е тракиец. В годината, когато Цезар напусна Гитеон, за да бъде посветен в жреческа длъжност, тракиецът, който не беше тракиец, навърши двайсет и шест години и излезе на историческата сцена.
Семейството му заемаше добро обществено положение, нищо че не беше сред силните на деня. Баща му беше кампаниец, от земите край Везувий. Преди години, по времето на Съюзническата война, бащата се беше възползвал от лекс Плавция Папирия и беше подал молба при претора в определения шестдесетдневен срок; и понеже не беше воювал срещу Рим, получи римско гражданство.
Детето беше расло в типична селска среда, затова никой не можеше да си обясни вродената му страст към военното дело. И все пак тя бе тъй очевидна, че баща му не се изненада, когато едва навършил седемнайсет, синът му се записа в легионите. Бащата беше човек с връзки и успя да му осигури място на кадет в легиона, който Марк Лициний Крас набираше за Сула, когато бъдещият диктатор стъпваше на италийска земя и се готвеше да срази Папирий Карбон.
Момчето се разви неимоверно много в армията и още в първите месеци на службата се отличи в сраженията. Не беше навършил още осемнайсет, когато качествата му отвориха път към старите сулански легиони — там, където всички бяха опитни ветерани. Съвсем скоро след това младежът беше повишен в чин военен трибун. След края на последния поход в Етрурия му беше предложено да напусне армията, но той предпочете да се прехвърли под командването на Гай Косконий, който заминаваше да се бие срещу далматинските племена в Илирик.
В началото Илирик му се стори място тъкмо за човек с неговите качества. Той се опияняваше от кървавите победи и трупаше едно след друго отличия, които едва се побираха на гърдите му. Но един ден Косконий се озова под стените на непристъпна крепост и се наложи да я обсажда в продължение на цели две години: пристанището Салона така и не желаеше да се предаде на римляните. Момчето, което вече беше възмъжало, скучаеше под стените на Салона и започна да се убеждава, че само си губи времето. Беше направил своя житейски избор — да се превърне в човек на войната, вир милитарис, в професионален войник за цял живот. Гай Марий бе започнал своя възход в армията, а се беше издигнал до нечувани висоти! А на него му се налагаше да гние под стените на някакво си далматинско пристанище, да гледа тухлите и камъните и да стои със скръстени ръце.