Поиска да бъде прехвърлен в Испания, защото (както беше и с много други негови другари) мисълта за подвизите на Серторий не му даваше покой. За съжаление легатът, който командваше легиона му, не го обичаше и му отказа. Скуката го влудяваше, затова подаде втора молба да го прехвърлят в Испания. След като и втория път му беше отказано, започна да нарушава устава, бягаше от лагера без разрешение. Но когато Салона се предаде, а пълководецът Косконий и управителят на Македония Гай Скрибоний Курион започнаха съвместни действия срещу дарданите, лошата дисциплина беше забравена. Военната активност възвърна предишния боен дух на младия офицер, който отново се чувстваше като риба във вода.
Случи се обаче един инцидент, който беше окачествен като бунт и доведе младежа до неочаквано падение — оказа се, че легатът не само не го обичал, но бил негов заклет враг. Младежът беше извикан пред военния съд на Косконий, където беше признат за виновен в опит за бунт. Ако беше от спомагателните части или пък не се ползваше с римско гражданство, щяха да го осъдят на бой с камшик и смърт. Но понеже беше римски гражданин, при това младши военен трибун с многобройни бойни отличия, предложиха му две възможности. И при двете щеше да изгуби гражданството си, но при първата щеше да бъде бит с камшик, след което беше свободен да върви, където иска, само не и в Италия, при втората — трябваше да стане гладиатор. По разбираеми причини той избра гладиаторството. По този начин поне щеше да се прибере в родината си. Роден в Кампания, осъденият знаеше много неща за гладиаторите и техния занаят: всички гладиаторски школи се намираха в Капуа.
Заедно с още седем души, съдени като него за войнишки бунт, и пак като него избрали гладиаторската кариера, той беше поет от някакъв търговец и пратен на търг в Капуа. Никой обаче нямаше интерес да напомня за отнетото си римско гражданство. Баща му и брат му не се вълнуваха от гладиаторските битки и никога не стъпваха на подобни представления; така той щеше да живее близо до родния си дом, без никога в семейството му да разберат какво го е сполетяло. Затова си избра боен псевдоним, който трябваше да е кратък, характерен и войнствено звучащ. Прекръсти се на Спартак. И се закани, че ще стане известен гладиатор, ще го канят на игри от единия до другия край на Италия, докато се превърне в героя на цяла Капуа и всички момичета ще лудеят по него.
На капуанския пазар Спартак беше продаден на управника, така наречения ланиста, на известна гладиаторска школа, чийто истински собственик беше сенаторът и някогашен цензор Луций Марций Филип. На вид Спартак отговаряше на всички изисквания на занаята — беше висок, имаше великолепно оформени прасци, бедра, гръдни мускули, рамене и ръце, дебел като на бик врат, потъмняла от слънцето кожа, прошарена тук-там от белези; освен това беше красавец, със светли коси и сиви очи, а властната му походка излъчваше вроден аристократизъм. Ланистата, който беше платил от името на Луций Филип сто хиляди сестерции за Спартак (самият Филип не присъстваше на сделката — той през живота си не се беше срещал с петстотинте гладиатори, които притежаваше или наемаше от други собственици), от пръв поглед реши, че Спартак е роден за гладиатор. Филип нищо нямаше да изгуби.
По онова време гладиаторите се обучаваха само в два бойни стила — тракийския и галския. Ланистата дълго време се чудеше на кой от двата стила Спартак да започне обучението си; обикновено отговорът идваше с физиката на гладиатора, но той беше идеален във всяко едно отношение, така че можеше да бъде и едното, и другото. И все пак галите отнасяха по-често рани, оставаха с големи белези, пък и рискът да бъдат осакатени за цял живот беше малко по-висок, отколкото при траките. При огромната цена, която беше платил, ланистата не искаше да предизвиква съдбата; Спартак щеше да бъде тракиец. Колкото по-красив и запазен останеше, толкова повече интерес щеше да предизвика и с времето цената му само щеше да се качва. На вид Спартак приличаше на истински благородник, главата му трябваше да се вижда от всички. А траките не носеха шлемове на арената.