Обучението започна. Ланистата беше предпазлив човек, затова искаше да се увери, че физическото състояние на Спартак отговаря на външния му вид. Едва след това му поръча доспехи — със сребърен обков и златни орнаменти. Спартак щеше да носи на арената аленочервена дреха, прихваната на кръста с широк, черен кожен колан. Въоръжението му представляваше извит меч, каквито използваха в тракийската конница. Краката му се пазеха от стоманени наколенници, които за съжаление забавяха движенията му. Това означаваше, че тракът трябва да е по-разсъдлив и съобразителен от своя противник — гала, който имаше по-голяма свобода на действие. На дясната си ръка Спартак носеше кожен ръкав, който беше обшит с метални пластини и беше вързан с ремъци през врата и гърдите му. Последният елемент от снаряжението му беше малкият кръгъл щит.
Всичко тръгна като по вода за Спартак. Разбира се, трябваше да пази тайнствено мълчание (другарите му от Илирик се бяха разделили с него още в Аквилея), защото не искаше да се издаде със спомени от войската, а сведенията, които аквилейският търговец бе написал за него, бяха съвсем оскъдни. Но Спартак говореше латински с кампанийски акцент, както и гръцки пак с кампанийски акцент, беше що-годе грамотен и се държеше като в армията. Всичко това започна да смущава ланистата, който надушваше неприятности. Спартак беше твърде несдържан и агресивен, на тренировка дори с дървен меч и кожен щит в ръка ставаше опасен за другите. Това, че строши ръката на друг гладиатор, може да е било и грешка, но когато извади от строя за много месеци наред петима „доктори“ един след друг, ланистата не се сдържа и привика Спартак при себе си.
— Виж какво — започна той да му обяснява, без да се горещи, — ти трябва да свикнеш да гледаш на гладиаторския бой като на игра, а не двубой на живот и смърт. Задачата ти е да забавляваш зрителя! Етруските са измислили тази игра преди хиляда години и тя се е запазила през всичкото това време като почтено забавление и изтънчено изкуство. Никъде другаде извън Италия няма гладиатори. Някоя важна особа умира и роднините му организират в негова чест игри — не като онези, които Ахил провежда в памет на Патрокъл — бягане, скачане и борба, а с оръжие в ръка. И все пак това си остават игри!
Русокосият исполин го слушаше, без да издава с нищо чувствата си. Ланистата обаче забеляза, че пръстите на дясната му ръка играят, сякаш искат да докопат дръжката на меча.
— Ти изобщо слушаш ли ме, Спартак?
— Да, ланиста.
— Докторът е твой треньор и учител, а не враг. Имай предвид, че добри доктори няма да намериш лесно! Заради тебе в момента разполагам с петима доктори по-малко, отколкото преди месец, а няма откъде да им намеря пълноценни заместници. Е, вярно е, хората ще оживеят, но двама от тях никога повече няма да практикуват професията! Спартак, ти нямаш срещу себе си врагове на Рим, затова и целта на играта не е да унищожиш противника. Хората се тълпят по трибуните, за да наблюдават спортно състезание — физически упражнения на ловкост и умение, на фехтовка и борба, на хитрост и бързина. Публиката изпитва достатъчно силни емоции при вида на неизбежните рани, никой не иска да гледа саморазправа и убийства… Или сечене на крайници! Хората са дошли да гледат спортна надпревара. Спорт, Спартак, просто спорт! Атлетическо състезание. Ако публиката искаше да гледа как гладиаторите се избиват и осакатяват, щеше да отиде да гледа битки на бойното поле — боговете само знаят колко битки са се провели на кампанийска земя през последните години! — Ланистата млъкна и отново го изгледа. — Разбра ли какво искам да ти кажа?
— Да, ланиста — отговори Спартак.
— Тогава върви да тренираш. Ако толкова напираш от енергия, дървените тренажори са за тази цел — бий тях! Следящия път, когато се биеш с доктор, мисли си не как да му строшиш кокалите, а как да изписваш изящни движения с меча!
Спартак беше достатъчно интелигентен и схвана лесно какво точно му обясняваше уредникът на школата. След този разговор лека-полека се приспособи към правилата на гладиаторската игра и дори усети предизвикателството на това да се дуелираш с противник, без да го нараняваш. Настръхналите от страх доктори срещу него се успокоиха — ученикът им нямаше да ги остави инвалиди, вместо това щеше да се научи като тях да подлъгва противника и да забавлява тълпата с ловките си движения. Самият ланиста не изпускаше Спартак дълго време от очи, защото се съмняваше, че толкова лесно ще се отърве от кръвожадния си нрав. Ала най-накрая, след шест месеца се престраши да го включи в една от петте схватки, които организира някой от знатната фамилия на Гута в Капуа. Понеже зрелището беше в града, ланистата можеше лично да присъства на игрите и да види с очите си как Спартак се проявява на арената.