Обаче гладиаторите живееха като роби. Всеки си даваше сметка, че няма да излезе жив от вилата, дори да не загине на арената; който доживееше оттеглянето от активна дейност, биваше назначен за доктор или прислужник. Срещу това не получаваше никакви пари, а боевете бяха толкова често един след друг, че дори не оставаше време раните от предишната схватка да зараснат. Бациат винаги имаше да изпълнява спешни поръчки, а го търсеха, защото поддържаше най-ниските цени в Италия. Всеки, който разполагаше с няколко излишни сестерции, можеше да почете паметта на покойния си роднина с гладиаторски борби. И понеже клиентите в Капуа бяха достатъчно, гладиаторите на Бациат рядко напускаха града.
Бягството от Вила Бациатус беше практически невъзможно. Вътрешността на сградата беше разделена на огромен брой отделни помещения, оградени с множество решетки. Пък и гладиаторите се движеха само из помещенията, които не бяха в непосредствено съседство с високите външни стени. Да избягаш, докато си вън от школата (покрай някоя от многото схватки из града или вън от него), беше също невъзможно. Всеки гладиатор пътуваше окован във вериги в затворена отвсякъде затворническа кола. Щом слезеше от колата, веднага беше наобиколен от въоръжени с лъкове пазачи, които държаха пръсти на тетивата. Освобождаваха го от веригите едва когато идеше ред за неговото излизане на арената. А и тогава хората с лъковете не го изпускаха от очи.
Всичко това коренно се различаваше от живота, който водеше обикновеният гладиатор. Той беше свободен да се движи из школата на воля, грижеха се за него, хранеха го, даваха му време за почивка, а пък около него винаги щеше да се навърти някоя лудо влюбена жена. При това легионерът знаеше, че с времето ще натрупа достатъчно пари и рано или късно ще си купи собствен имот. Срещу всичко това от него се изискваше да участва в не повече от пет-шест въоръжени схватки на година, а след пет години служба — или всичко на всичко трийсетина схватки — се оттегляше. Случваше се понякога свободни люде по свой избор да станат гладиатори, макар че школите се пълнеха предимно от бунтовници и дезертьори, а се намираха и такива, които и преди влизането си в школата са били роби. И всички грижи, с които го обграждаха, не бяха проява на милосърдие, а заради интереса на собственика — добре обученият гладиатор беше скъпо удоволствие, затова трябваше да живее добре, да се чувства уютно в школата и да печели добри пари за собственика й.
Но в школата на Бациат всичко беше различно. Той не се интересуваше дали гладиаторът ще загине още при първата схватка, или ще му служи в продължение на десет години. В школата рядко се допускаха мъже над двайсет и пет, понеже от тях се очакваше дълга служба, а гладиаторският спорт беше за млади хора. Дори Бациат не стигаше дотам, че да праща мъже с прошарени коси на арената; тълпата (съответно клиентът, който наемаше гладиаторите) обичаше на арената да се сражават пъргави и издръжливи бойци. Щом се оттегли от арената, гладиаторът от Вила Бациатус оставаше в школата, където го очакваха да умре. Това беше най-ужасното, ако Спартак трябваше да сравнява съдбата си с тази на другите гладиатори — един обикновен гладиатор си възвръщаше свободата след оттеглянето си от занаята, можеше да се пресели в Рим или друг голям град, където го наемаха за бияч, телохранител или нещо подобно.
Вила Бациатус следваше неизменни традиции. Дневният режим се определяше от графика, изписан с тебешир на дъската в центъра на двора — достатъчно високо, за да не може никой да изтрие написаното, — и се отмерваше с ударите на метална пръчка по метално колело. Стотината гладиатори бяха заключвани преди залез-слънце по седем-осем души в каменни килии с решетки на прозорците. Между различните килии не можеше да се поддържа контакт, дори викове не проникваха през дебелите стени. Никой не можеше да остане дълго време с едни и същи съкилийници. Графикът за нощите беше толкова добре разработен, че гладиаторът беше местен всяка вечер. След десет дни цикълът започваше отначало, но Бациат беше създал толкова сложна система, че на един гладиатор му беше нужна цяла година, за да се запознае лично с всички останали жители на школата. Килиите бяха поддържани чисти, леглата бяха удобни, а в съседство имаше баня с течаща вода и множество нощни гърнета. През зимата килиите бяха отоплявани, през лятото държаха хлад, но бяха използвани само между залез и изгрев-слънце. Цял ден ги обслужваше помощният персонал, с който гладиаторите нямаха абсолютно никакъв контакт.
При изгрев-слънце всички бяха разбуждани от дрънченето на резетата, които им напомняха за началото на дневния режим. Деня гладиаторът прекарваше в съвместни занимания с хората, с които е спал в килията, но всякакви разговори бяха забранени. Групите закусваха поотделно в заградените дворни пространства пред килията; ако вали дъжд, се спускаха платнени заслони. След това гладиаторите бяха оставени да потренират в залите за упражнения, след известно време докторите ги разпределяха на двойки гал срещу тракиец и ги пускаха да се бият с дървени мечове и кожени щитове. После идваше обядът — най-обилното хранене за деня, когато се сервираха месо, пресен хляб в огромно количество, качествен зехтин, плодове и зеленчуци в сос, яйца, солена риба, някаква чорба с накиснат хляб и вода — колкото пожелае човек. Вино, каквото и да е, дори бледорозово, не се поднасяше никога. След обяда гладиаторите почиваха два часа, сетне се залавяха да лъскат оръжието си, да търкат кожите, да си оправят обущата или някоя друга част от бойното си снаряжение. След края на заниманията надзирателите събираха всякакви инструменти, а пазачите с лъковете нито за миг не изпускаха гладиаторите от поглед. След кратки, но напрегнати физически упражнения идваше време за третото хранене — лека вечеря, след която всеки се насочваше към новата си килия и новите си съквартиранти.