Скоро малкият керван се отби встрани от главния път и пое по самотна пътека в посока юг-югозапад, към вулкана Везувий.
Облечен в ризницата на един от убитите лъконосци, с тракийския меч в ръка, Алузо яздеше заедно със Спартак начело на колоната. Беше се измила от кръвта на Бациат, но продължаваше да ближе пръсти като доволна котка при мисълта как е изяла сърцето на негодника.
— Приличаш ми на Минерва — усмихна се Спартак; така и не виждаше защо да съди Алузо за начина, по който беше постъпила с Бациат.
— За пръв път от десет години се чувствам като самата себе си — отговори тя и разклати голямата кожена торба, която висеше на колана й; беше взела главата на Бациат със себе си, за да му изстърже мозъка и да превърне черепа на чаша, каквато беше практиката в родното й племе.
— Ако нямаш нищо против, отсега нататък ще бъдеш само моя жена.
— Няма да имам нищо против, ако стана член на бойния съвет.
Говореха си на гръцки, тъй като Алузо не знаеше латински. Без да са изпитвали страст един към друг, те отдавна се бяха опознали и разговаряха свободно, все едно бяха отраснали заедно, опиянени от най-голямото удоволствие на земята — усещането, че се движиш свободен, че не те задържат повече окови и решетки.
Везувий се различаваше от всички останали върхове в Италия. Издигаше се самотен над хълмистата равнина на Кампания недалеч от бреговете на залива Кратер. Склоновете му в подножието бяха полегати и гладки, бяха засадени с лозя, овощни зеленчукови градини и дори ниви с жито. Почвеният слой беше дебел, земята беше плодородна. Над първите хиляда метра планинските склонове изведнъж се устремяваха почти отвесно нагоре и до самия връх, подобен на крепостна кула, бяха осеяни с камъни и тук-там с някое жизнено дърво, което се вкопчваше с корените си за канарите. Но по високите части на планината нито хора живееха, нито някой можеше да обработва земята.
Спартак познаваше всяка педя от планината. Нивите на баща му се намираха по западните й склонове, затова двамата с брат си бяха прекарали детството си из скалистите зъбери по върха. Затова сега водачът на бегълците водеше уверено останалите нагоре по склона, докато стигнаха голямата кръгла котловина, която като чаша разсичаше северните склонове. Стените на котловината бяха стръмни и прибирането на волските каруци изискваше огромни усилия, но земята беше покрита с гъста трева, а и пространството можеше да побере много повече народ от спътниците на Спартак. Скалите бяха обагрени в жълто от серните изпарения, кратерът изпълваше с тежки миризми; и все пак това си имаше добрите страни — никой овчар нямаше да доведе стадото си толкова високо, следователно за добитъка на Спартак имаше предостатъчно паша. Причината, заради която никой не идваше, беше страхът от духове, които обитават планинската котловина, но тази подробност Спартак скри от другарите си.
В продължение на няколко часа той организираше построяването на лагер, като разглоби дървените коли — сандъци, с които превозваха гладиаторите, и издигна от тях бараки. Жените бяха пратени да готвят, мъжете — да поемат останалите грижи. Но когато слънцето се скри зад западния ръб на кратера, Спартак свика всички.
— Крикс и Еномай, застанете от двете ми страни. Алузо като водачка на всички жени сред нас и като моя жена, ще седне в краката ми. Останалите ще бъдете обърнати с лице към мен.
Изчака всички да се подредят, както беше наредил, след което скочи на близката скала и застана по-високо от Крикс и Еномай.
— Засега сме свободни хора, но не трябва да забравяме, че според римското право сме просто избягали роби. Ние убихме своите пазачи, своя господар, а когато властите научат, ще пратят войска да ни излови. Досега не ни се е удавал случай да се съберем всички заедно и да обсъдим свободно бъдещето си.
Спартак си пое дълбоко въздух и продължи:
— Нека заявя най-напред, че никого няма да задържа при себе си насила. Онези, които смятат, че ще е по-добре за тях да си търсят сами път в живота, са свободни да го сторят, когато пожелаят. Не искам нито клетви, нито обещания, нито каквито и да е церемонии, с които да изразявате своята преданост. До днес ние бяхме затворници, носехме окови, бяхме лишени от всички привилегии, които се полагат на свободните хора, а жените сред нас бяха принудени да проституират. Затова не искам пак да ви обвързвам, с каквото и да е.
— Това тук — Спартак показа с жест кратера, — е временно убежище. Рано или късно ще трябва да го напуснем. Хората са ни видели да изкачваме планината, вестта за нашето деяние скоро ще се разпространи.