Спартак изпъна ръце.
— Аз ще застана начело на такава армия! И ще я поведа към победи! Ще я отведа при Квинт Серторий, а Рим и Италия ще стенат под краката ни! Помислете над всичко, което ви казах, и не ме питайте нищо повече.
Малката дружина остана мълчалива, а Алузо му се усмихваше.
— Всички ще гласуват за теб утре — предположи тя.
— Да, и аз така мисля.
— Тогава ела да се разходим до извора. Трябва да го очистя, за да ни вдъхне нови сили.
Как точно Алузо разбираше какво върши, самият Спартак нямаше представа. Но за огромно негово учудване, след като тракийската жрица избоботи неясните си заклинания и започна да рови с отрязаната глава на Бациат из ронливата скала над горещия, ухаещ на сяра извор, от каменната стена изведнъж рукна нова водна струя — студена, сладка, способна да утоли жаждата.
— Това е предзнаменование — каза Спартак.
Само за двайсет дни в кратера на Везувий се събраха хиляда души доброволци. Спартак не можеше да си обясни откъде са научили за лагера му, след като още не беше пратил нито един човек да разпространява вестта за въстаническата му армия и да събира доброволци. Може би една десета от хората, които се присъединяваха към гладиаторите, бяха роби, но огромният брой бяха свободни хора, най-вече от самнитски произход. Нола беше сравнително наблизо, а в Нола всички мразеха до смърт римляните. Както ги мразеха в Помпей, Неапол и всички други италийски народи, които се бяха борили до смърт срещу Сула, най-напред в Съюзническата война, а след това — под командването на Понтий Телезин. В Рим можеха да се заблуждават, че са победили окончателно самнитите; но това, разсъждаваше Спартак, след като записваше едно след друга самнитски имена в списъка с доброволците, щеше да се окаже истина едва когато и последният самнит на земята загине. Повечето самнити идваха със собствени доспехи и оръжия — все опитни ветерани, които не искаха да чуват името на Сула. Ако някой споменеше Цетег или Верес — двамата легати на диктатора, които заедно разграбиха цял Самний, всички правеха знаци, сякаш гонеха злата прокоба.
— Имам нещо да ти покажа — рече Крикс на Спартак една сутрин в самия край на септември.
Спартак се беше заел да обучава центурията от избягали роби, затова прехвърли занятията на друг гладиатор, преди да последва изгарящия от нетърпение Крикс.
— Какво има? — попиха той другаря си, който нервно го дърпаше за ръката.
— По-добре да видиш с очите си — обясни Крикс и поведе Спартак към една пролука в стените на кратера. Оттам се простираше гледка на десетки километри в северна посока.
Пред пролуката стояха на пост двама самнити, които с вълнение посрещнаха предводителя си:
— Погледни! — посочи му един от тях нещо в далечината.
Спартак погледна. В краката им се спускаха стръмните сипеи на горните склонове. Триста метра по-надолу започваха полята и градините. А между житните класове си пробиваше път колона римски войници, начело на които яздеха четирима офицери с гръцки шлемове и шарени брони. Трима от офицерите се движеха в редица, докато четвъртият ги следваше самотен. Около лъщящата си броня самотният офицер носеше вързана лентата, символизираща личния му империум.
— Брей, брей! Още от първия път ни пращат претор! — изхили се Спартак.
— Колко легиона са това? — попита разтревожен Крикс.
Спартак го изгледа в недоумение.
— Какви легиони, бе, Крикс? Ти си бил войник, трябва да знаеш как изглежда един легион отдалеч!
— Именно! Аз бях в легионите, никога не съм имал случай да ги гледам отстрани. Как да знам?
Спартак широко се усмихна.
— Бъде спокоен, имаме работа с не повече от половин легион — пет кохорти новобранци, каквито не съм виждал през живота си. Виждаш ли как се тътрят, какви усилия им струва да не нарушат строя? Личи си от километри. И което е най-важното, началникът им е също е новобранец! Язди зад легатите си. Това е най-сигурният знак, че няма никакво доверие в силите си. Иначе щеше сам да води колоната.