Колийн Маккълоу
Любимци на съдбата
книга трета от поредицата "Господарите на Рим"
1
От април 83 г. до декември 82 г. пр.Хр.
Слугата вдигна високо свещника и освети двамата в леглото, но знаеше, че това няма да е достатъчно, за да събуди Помпей. Необходима му беше помощта на съпругата. Тя се размърда, намръщи се, обърна глава на другата страна, но слугата не й позволи отново да заспи.
— Господарке! Господарке!
Макар и донякъде объркана — в дома на Помпей робите нямаха навика да нахълтват в спалнята на господаря — Антистия попита:
— Какво има? Какво се е случило?
— Пристигна важно съобщение за господаря. Събуди го и му предай да дойде в атрия — нареди й доста нелюбезно слугата. Обърна се и излезе от стаята, отнасяйки свещника; вратата се затвори и помещението потъна в непрогледен мрак.
Какъв зъл човек! Беше го сторил напълно съзнателно! За щастие Антистия знаеше къде е оставила дрехите си, облече туниката си и извика да й донесат светлина.
Нищо не можеше да разбуди Помпей. След малко, загърната с дебел шал и със свещ в ръка, Антистия се върна при леглото: мъжът й продължаваше да спи. Легнал по гръб, той дори не усещаше студа.
Беше й се случвало — при други обстоятелства и по други причини — да се опитва да го събуди с целувки, но така и не беше успяла. Трябваше здравата да го разтърси.
— Какво? — надигна се Помпей, прокара пръсти през гъстите си руси къдрици и внимателно се огледа. Такъв си беше Помпей: допреди секунда спеше дълбоко, а сега изглеждаше съвсем бодър. И едното, и другото бяха войнишки навици.
— Какво има? — попита той повторно.
— Някакво важно съобщение те чакало в атрия.
Не беше довършила, когато той скочи, нахлузи си чехлите и се наметна с туниката си. В следващия миг вече беше изчезнал през зейналата врата.
Антистия остана на мястото си, без да знае какво да стори. Мъжът й не беше взел свещта със себе си — очите му виждаха и на тъмно — и тя спокойно можеше да го последва, ако не предчувстваше, че той не го желае. Какво пък! Съпругите имат право да научават новините, когато те са достатъчно важни, за да се безпокоят господарите. Затова вдигна свещта и тръгна из просторния коридор с голите каменни стени. Завой, няколко стъпала и ето я вън от ледената галска крепост на семейните покои, насред уюта на римската цивилизация, сред боя и мазилка.
Беше осветено добре; робите все пак се бяха погрижили нещо да е наред. Пред нея стоеше Помпей, който дори и само по туника беше самото въплъщение на бога Марс!
Може би щеше да сподели с нея новината, но в същия миг се появи забързан Варон и Антистия нямаше скоро да научи причината мъжът й така да се вълнува.
— Вароне, Вароне! — извика Помпей, нещо, което прилягаше повече на някогашните гали, когато са се спускали през Алпите, за да заграбят земите на Италия, отколкото на почтен римски гражданин. Всъщност Пиценум, родината на Помпеевия род, беше част от галските владения…
Антистия уплашено подскочи. Варон също се стресна.
— Какво има?
— Сула е дебаркирал в Брундизий!
— В Брундизий! Откъде знаеш?
— Има ли значение? — прекрачи няколкото плочки Помпей и го сграбчи за раменете. — Той е тук, Вароне! Приключенията най-сетне започват!
— Приключения? — зяпна го Варон. — О, Велики, кога ще пораснеш? Това никакво приключение не е, а нова гражданска война, при това пак на италийска земя!
— Няма значение! — отвърна му Помпей. — За мен това е приключение. Ако знаеш колко време съм чакал тази новина, Вароне… Откакто Сула замина, Италия заприлича на дома на весталките.
— Ами обсадата на Рим?
Радостното вълнение в погледа на Помпей изчезна и той отпусна ръце. Отстъпи крачка назад и изгледа мрачно приятеля си.
— Бих искал да не си спомням за обсадата на Рим! — разгневи се той. — Как влачиха по улиците голия труп на баща ми, вързан за някакво си магаре!
Бедният Варон така се смути, че чак плешивото му теме почервеня.
— О, Велики, моля за извинение! Не исках… Аз съм твой гост, прости ми!
Но мрачното настроение вече си беше отишло. Помпей се засмя и го потупа по гърба.
— Не се безпокой, знам, че не е твоя вината!
В просторното помещение беше студено и Варон разтърка ръце.