Помпей прехвърляше през ума си всяка подробност от предстоящата среща, постоянно се чудеше и как точно да се облече. Отначало беше в неизменни златни доспехи; впоследствие започна да го гризе съмнение и най-накрая призна пред себе си, че златните доспехи са знак на твърде голяма суета и показност, каквито не подхождат на човек в неговото положение. В следващите варианти започна да си представя себе си облечен в бяла римска тога, обшита с пурпурен кант, както подобава на хората от коническото съсловие, но без каквито и да е военни атрибути: накрая отново надделя колебанието, защото бялата тога щеше да се слее с белия му кон и той самият щеше да се изгуби. После Помпей носеше сребърната броня, която баща му му беше подарил след обсадата на Аскул Пицент; този път съвестта му остана спокойна и той заключи, че това е подходящото облекло.
И все пак, докато робът му помагаше да възседне големия си бял „държавен“ кон, Гней Помпей (Велики), носеше най-обикновена желязна броня, кожената му офицерска поличка не беше украсена нито с пискюли, нито с ресни, а шлемът не се различаваше по нищо от този на редовите легионери. Единственото, с което искаше да изтъкне знатния си произход, беше самият кон — свидетелство, че младежът принадлежи на една от осемнайсетте коннически центурии, които образуваха Първата, най-висша класа на римското общество. Нека се знае, че в рода на Помпеевци са яздили държавния кон в продължение на няколко поколения поне. Затова конят беше натруфен с всякакви сребърни копчета и медальони, с червен кожен хомот, инкрустиран със сребро, под изваяното метално седло беше наметнат с бродирано наметало, от което се спускаха множество сребърни украси. Докато яздеше начело на строената си в прави редици армия по пътя за Беневент, Помпей сам се поздравяваше колко добре изглежда — като истински войник, който си разбира от занаята. Нека конят извести славата му на света!
Беневент се намираше на отсрещния бряг на река Калор — там, където Апиевият път се съединяваше с Минуциевия, водещ на юг към Апулия и Калабрия. Слънцето бе високо в небето, когато Помпей и легионите му изкачиха малък хълм и видяха в краката си водите на реката. Отсам реката, насред пустия път, на гърба на изпосталяло муле чакаше самият Луций Корнелий Сула. Придружаваше го Варон. И никой друг. Къде беше възторженото местно население? Къде бяха офицерите, къде бяха войниците? Защо дори случайни пътници не минаваха по пътя?
Инстинктът проговори у Помпей и той веднага се обърна към стоящия най-отпред знаменосец. Нареди на всички да спрат, а сам заслиза по склона към чакащия Сула. Лицето на младежа се беше стегнало като в гипсова маска, която всеки момент можеше да се напука от напрежение. Щом Помпей се приближи на стотина крачки от мулето, Сула се изхлузи на една страна и щеше да се изтърси по гръб, ако не се беше хванал с две ръце за животното. Изправи се и тръгна по пустия път.
Помпей на свой ред скочи от белия си жребец, без да е сигурен дали краката ще го удържат.
Дори от разстояние виждаше, че мъжът, който идваше насреща му, няма нищо общо с онзи Сула, когото Помпей помнеше отпреди няколко години. Колкото повече се приближаваха, толкова по-добре различаваше пораженията на възрастта и тайнствената ужасна болест, която мъчеше Сула. Не толкова със съжаление и съчувствие, колкото с ужас и недоумение наблюдаваше Помпей великия пълководец пред себе си.
Сула го посрещаше пиян. Това Помпей би могъл да прости, ако имаше пред себе си онзи величествен римски консул, когото помнеше от деня на тържествената новогодишна церемония. Но от красивия и внушителен мъж не бе останало нищо, дори и кичур посивяла или побеляла коса, която да напомня за отминалото достойнство. Сегашният Сула носеше перука, с която да скрие голото си теме — потресаващо огненочервено кече от ситни къдрици, под които се спускаха сивите езичета на неговата коса. Зъбите му липсваха, в същото време брадичката му се беше издала напред, за да заприлича устата му на незараснала рана под характерния му топчест нос. Кожата на лицето му сякаш беше наполовина свалена, в голямата си част беше моравочервена, само тук-там светлееха бели парченца за спомен от младите му години. Макар да беше кльощав, изглежда доскоро Сула е страдал от затлъстяване, защото кожата по гушата и лицето висеше като празен мях.