— И ти си доволен?
— Разбира се! Все пак той знае, че има нужда от мен.
Още преди изгрев-слънце на другия ден Сула беше станал и час по-късно цялата му армия пое по пътя за Капуа. Вече се бе научил да съобразява собствената си активност според това, дали сърбежите му дават мира или не. След като се бе надигнал от постелята с глава натежала от виното, той реши да се възползва от временното облекчение и да свърши работа. Само трябваше да внимава да не би сам да си влоши състоянието. Най-важното бе в никакъв случай да не докосва лицето си ръце — задача, която му костваше огромно усилие. Човек трябва да попадне в такова състояние, за да си даде сметка колко често просто несъзнателно докосва лицето си. Най-лесно бе през първия ден от цикъла, но с времето Сула забравяше какво е обещал на себе си и започваше да се почесва я по носа, я по бузата, докато цялото мъчение не започнеше отначало. А това рано или късно щеше да дойде, затова се бе научил да действа бързо, с цел да отхвърли колкото се може повече работа, преди да е надигнал чашата отново, изпадайки в пълна безпомощност.
Но му костваше големи усилия! Толкова неща трябваше да се свършат, толкова задачи стояха пред него, а Сула бе само жалка сянка на самия себе си. Винаги му се бе налагало да прескача огромни препятствия, но от мига, в който го нападна онази ужасна болест в Гърция, той започна да се замисля какъв е смисълът от цялата тази борба. Както Помпей бе отбелязал, Сула не беше глупак; той добре съзнаваше, че не му остава много живот.
В ден като този, разбира се, освободен от мъките на болезнените сърбежи, бе способен да си отговори защо продължава да се бори: защото беше най-великият човек на света и трябваше най-после да убеди и света в този факт. Онзи ясновидец, Набопаласар, му го беше предрекъл преди много години на бреговете на Ефрат, а дори и боговете не могат да променят това, което е видял в бъдещето един халдеец. Но за да бъдеш по-велик от останалите, в това Сула трябваше да се убеждава ден след ден, означаваше и да носиш по-големи страдания. Опитваше се да възпре усмивката си (всяка една усмивка можеше да разрани лицето му), докато си припомняше разговора предишната вечер с младежа — човек, който дори не бе започнал да проумява истинската стойност на човешкото величие!
Помпей Велики. Сула бе разбрал, че така го наричат войниците му. Младеж, който си мисли, че величието не е плод на упорит труд, че му се полага по рождение, че не е възможно някога да го напусне. „Иска ми се от сърце, Помпей Велики, да доживея да видя с очите си кое ще донесе твоя провал и падение!“ — помисли си той. И все пак младежът беше забележителна личност. Чудо на природата. Помпей не се беше родил, за да бъде предан помощник на Сула. Не, той вече беше негов съперник. И гледаше на себе си като на такъв. На двайсет и две години… Сула знаеше как да използва опитните пиценци, които Помпей му беше довел. Но как да използва самия Помпей? Дали да му даде повече свобода на действие? Реши да му възлага само задачи, които знае, че Помпей ще успее да изпълни. Щеше да го ласкае, да го хвали, по никакъв начин не биваше да накърнява безграничното му себелюбие. Щеше да го заблуждава, че се е оставил да го използва, за да не разбере, че сам е бил използван. „Отдавна ще съм умрял, когато съдбата го смаже, не за друго, а защото докато съм жив, никой с пръст не ще посмее да го докосне. Той е твърде полезен за мен. Твърде… ценен.“
Мулето, което яздеше, изрева и заклати глава в знак на съгласие. Заради страха си от сърбежа дори и в този случай Сула не се усмихна. Той чакаше. Чакаше вълшебния мехлем и рецептата. Десет години, откакто за пръв път бе усетил първите признаци — когато се завръщаше от земите отвъд Ефрат. Колко успешен беше онзи поход!
Тогава и синът му беше с него — момчето на Юлила, което в юношеските си години се бе превърнало в най-близкия приятел на баща си, в довереник, какъвто Сула никога не бе имал през живота си. Момчето бе партньор в едни отношения между равни! Как разговаряха двамата за всичко! Как момчето се бе оказало способно да прости на баща си неща, които самият Сула не можеше да си прости — о, не ставаше дума за убийствата и останалите необходими за издигането му мерзости. Те бяха деяния, които животът го бе принудил да извърши. По-скоро грешките, дължащи се на емоционалната му натура, слабостите, към които го подтикваше онази глупава, безсмислена и забранена любов. Колко сериозно малкият Сула беше изслушвал баща си, как бе успял на такава възраст да го разбере, да го утеши и да го оправдае. Пустият и самотен свят, в който Сула живееше, се бе огрял от лъчиста светлина, беше се разгърнал, за да побере цялата обич на сина му.