След няколкото години, прекарани под постоянните ругатни на Декумий, Бургунд бе престанал да ги чува. И сега германецът слушаше невъзмутим и само поглеждаше към спътника си, като че ли имаше някоя крякаща жаба до себе си.
— Опитваме се да открием имението на Квинт Педий — обясни бавно на лошия си латински Бургунд. Усмихваше се на Серторий, защото той беше сред малкото хора, които харесваше. — Господарката Аврелия иска да вземе дъщеря си при себе си в Рим.
Ето я и самата нея, изправила се на здравото си муле. Дори и по прашните пътища на Италия поддържаше прическата си и си пазеше робата чиста. Придружаваха я огромната й галска робиня Кардикса и някаква друга слугиня, която Серторий не познаваше.
— Квинт Серторий — зарадва се Аврелия и отне думата от мъжете.
Виж, това се казваше жена! Серторий бе споделил пред Норбан, че от целия женски пол уважава единствено майка си, но беше пропуснал Аврелия. Така и не разбираше как съумява да бъде едновременно красива и умна; знаеше само, че е единствената, която го е постигнала. Освен това тя се държеше достойно като истински мъж, не лъжеше, не въздишаше, не се оплакваше, работеше здраво и не се бъркаше в делата на другите. Двамата със Серторий бяха връстници — на по четиридесет — и се знаеха от деня, в който Аврелия се омъжи за Гай Юлий Цезар.
— Имаш ли вести от майка ми? — попита той, щом тя подкара мулето си по-надалеч от останалите.
— За последен път я видях на миналите римски игри, значи не знам нищо повече от теб. Но обеща да ни гостува за тазгодишните игри, изглежда, смята да го превърне в навик.
— Голяма напаст, какво да се прави… Не я сдържа на едно място.
— Чувства се самотна, Квинт Серторий, а твоята къща е доста пуста. У нас е същинска бъркотия, а на нея това й се нрави. Не казвам, че би желала да живее в подобна обстановка, но колкото за игрите, винаги ни гостува.
Доволен, че е чул добра дума за майка си, Серторий смени темата:
— Наистина ли сте се изгубили?
Аврелия кимна и въздъхна.
— Страхувам се, че е така. Като си представя как ще реагира синът ми, щом научи! Няма да ми го прости до края на живота ми. Но той самият не може да напусне Рим, нали го направиха жрец на Юпитер, затова трябваше да се доверя на Бургунд. — Изглежда, искрено съжаляваше за грешката си. — Кардикса право говореше, че Бургунд се губел между нас и Форума, но бях решила, че преувеличава. Сега разбирам, че е била напълно права.
— А Луций Декумий и момчетата му не могат ли да помогнат?
— Та те не са излизали извън градските стени. И все пак — допълни веднага Аврелия — не бих могла да разчитам на по-предани защитници от тях. Пък и след като срещнахме теб, вече съм сигурна, че ще намерим дома на Квинт Педий.
— Ще ви упътя. — Серторий я изгледа замислено с единственото си око. — Дошла си да си вземеш обратно щерката. Защо?
Тя се изчерви от смущение.
— Не е точно така. Лично Квинт Педий ме помоли. Изглежда и Сула, и Сципион са разположили войските си близо до земите му и той си е рекъл, че Лия ще е в по-голяма безопасност далеч от дома му. Но тя отказвала да си тръгне!
— Не се и съмнявам, все пак и тя е дъщеря на Цезар — усмихна се Серторий. — Инат човек.
— Колко си прав! Трябваше брат й да дойде; него веднага щеше да послуша. Но Квинт Педий се надява да се справя сама. Работата ми е не толкова да взема щерка си със себе си, колкото да я убедя да дойде с мен.
— Ще се справиш. Цезарите може и да са твърдоглави, но пък младият Цезар не се е научил от баща си да командва. Научил се е от теб, Аврелия. — Изражението му изведнъж се промени. — Надявам се, няма да се обидиш, че бързам. Ще вървим известно време заедно, но за съжаление не мога да те придружа до дома на Квинт Педий. За целта ще трябва да се допиташ до Сула. Лагерът му стои точно на пътя за имението на Квинт Педий.
— Ти бързаш да се прибереш при Сципион — кимна тя с разбиране.
— Не бих казал, че се прибирам — призна си той. — Изобщо не бих стъпил там, ако не бях оставил толкова много ценни неща.
Големите виолетови очи на Аврелия го изгледаха внимателно.
— Разбирам! И Сципион не се е оказал началникът, който те заслужава.
— Би ли могъл да се окаже?
— Никога.
Настъпи кратко мълчание. Двамата поеха обратно на посоката, от която бяха дошли. Придружителите на Аврелия ги следваха мълчаливо.