— Какво възнамеряваш да правиш, Квинт Серторий?
— Да създам възможно най-много главоболия на Сула. Смятам да започна от Синуеса. Но не и преди да съм си прибрал нещата от лагера на Сципион. — Той се покашля. — Мога да ви отведа при Сула. Той не би се опитал да ме задържи, ако знае, че идвам по лична работа.
— Не, ще ни оставиш на място, откъдето можем сами да намерим лагера, без да се изгубим. — Аврелия тихо въздъхна. — Колко мило да се срещна отново с Луций Корнелий! Четири години, откакто е напуснал Рим. Посещаваше ме при всяко свое завръщане в града. Дори и в дните, преди да замине за Гърция. Това беше нещо като традиция. Сега аз трябва да я нарушавам, и то заради твърдоглавата си дъщеря. Но няма значение. Важното е, че имаме случай да се видим с Луций Корнелий. Посещенията му ми липсваха.
Серторий понечи да я предупреди за промяната у Сула, но предпочете да замълчи. В крайна сметка не го беше виждал с очите си, знаеше за болестта му само от слухове. Беше сигурен, че тя ще предпочете сама да се увери кое е истина и кое — не.
Когато ръбът на дървените палисади се открои на фона на близките хълмове, Квинт Серторий тържествено се сбогува с Аврелия, която му се падаше далечна роднина, и пришпори коня си.
Полето беше прорязано от нов път, прокаран от краката на легионерите и десетките коли с провизии, които бяха снабдявали лагера. Нямаше да се изгубят отново.
— Сигурно сме минали покрай него — ядоса се Луций Декумий. — Не сме го видели заради тебе, Бургунде!
— Стига, стига — прекъсна го Аврелия. — Дотегна ми да се карате!
Това сложи точка на разговорите. Час по-късно пътниците спряха пред портата на лагера и Луций Декумий поиска да види главнокомандващия. Пуснаха ги и Аврелия изведнъж попадна в съвсем непознат свят. За пръв път й се случваше да влезе във военен лагер. Докато минаваше по централната алея, която водеше право към малкия изход от обратната страна на лагера, мнозина легионери я проследиха с жадните си погледи. Аврелия се смая от площта, на която бе разположен лагерът: може би пет километра от единия до другия край.
По средата се издигаше малка изкуствена могила, а върху нея — голямата каменна сграда, в която живееше военачалникът. Голямото червено знаме на покрива беше знак, че пълководецът е в квартирата си. Офицерът, който беше дежурен на масата пред входа, подскочи от изненада, щом видя, че на посещение при началника му идва не мъж, а жена. Луций Декумий, двамата му синове, Бургунд, Кардикса и другата робиня останаха при конете, господарката Аврелия се запъти към офицера и стражите на вратата.
Гостенката беше навлечена с дебели вълнени дрехи, затова младият Марк Валерий Месала Руф успя да различи единствено лицето й. Но и това беше напълно достатъчно, каза си мислено той. Жената беше на възрастта на майка му, но беше красива! Пък и Троянската Елена също не е била млада. Годините не бяха отнели от очарованието на Аврелия; щом излезеше от дома си, мъжете по улицата се обръщаха след нея.
— Ако обичате, бих желала да говоря с Луций Корнелий Сула.
Месала Руф не само не я попита за името, но дори не се сети да предупреди началника си; просто кимна на посетителката и й махна с ръка да влиза. Аврелия му се усмихна и го подмина.
Капаците на прозорците бяха широко отворени, но въпреки това вътрешността на къщата тънеше в сянка. Особено мрачен беше далечният ъгъл на помещението, където някакъв мъж пишеше на светлината на маслена лампа.
— Луций Корнелий? — попита Аврелия. Нямаше как да не я познае по гласа.
И тогава нещо се случи. Приведените рамене на мъжа насреща се свиха, все едно очакваха да се стовари тежък удар върху тях; ръцете му изпуснаха писалката и свитъка. Но мъжът така и не помръдна, останал с гръб към нея.
Аврелия направи няколко крачки напред.
— Луций Корнелий?
Отново никаква реакция. Очите й обаче свикнаха с тъмнината и забелязаха червената коса, която нямаше как да принадлежи на Луций Корнелий Сула. Малки и жалки рижави къдрички.
Най-накрая човекът се извъртя към нея и тя можа да го познае само защото очите насреща й принадлежаха на същия онзи Луций Корнелий Сула, когото беше познавала навремето. Да, това бяха неговите очи…
Богове, как бе могла да му скрои подобен номер? Но не знаеше! Ако знаеше, с обсадна машина да я бяха докарали, пак нямаше да влезе! Какво ли изразяваше в този миг лицето й? Какво четеше той в очите й?
— Луций Корнелий, колко се радвам да те видя — намери тя подходящия тон, направи още няколко крачки, застана пред него и го целуна по сбръчканите, обезобразени от раните бузи. След което седна на сгъваемия стол до масата, прибра ръце в скута си и му се усмихна някак отнесено, все едно не беше сигурна къде се намира.