— Леля Юлия ни вика у дома си.
— В този час? И в това време?
— Радвам се, че поне си обърнал внимание на времето! Което очевидно не е причина да се облечеш по-добре.
— В стаята гори мангал. Не един, ами два.
— Тогава бягай на топло и се обличай. Тук става течение. — Преди Цезар да се е обърнал, Аврелия допълни: — Най-добре намери и Луций Декумий. Всички трябва да отидем.
Това „всички“ включваше и двете сестри на Цезар, което го изненада. Значи предстоеше истинско семейно събиране! Канеше се да каже, че Луций Декумий не е необходим, но предпочете да си замълчи. Така или иначе не можеше да убеди майка си в нищо, защо да си хаби думите? Аврелия винаги знаеше по-добре…
След няколко минути Цезар се показа отново на вратата, облечен в жреческите си одежди на фламин Диалис. В мразовит ден като този му се налагаше да сложи три туники отдолу, дебели вълнени гащи и чорапи, но иначе трябваше да спазва обичая: груби зимни галоши без връзки и тежко наметало, което заменяше традиционната тога. Наметалото, наречено „лена“, представляваше голямо, кръгло парче плат с дупка за главата по средата, обшито с широки алени и тъмночервени ивици. Лената стигаше, до коленете и скриваше ръцете му, което поне му спестяваше (опитваше се Цезар да открие някакво предимство в омразната си дреха) вълнените ръкавици през зимата. На главата си жрецът на Юпитер носеше тъй наречения „апекс“ — шлем от слонова кост със заострен като копие край, на който стоеше забучено кръгло парче дебел вълнен плат.
От деня на официалното си възмъжаване Цезар трябваше да се примири с множество свещени забрани, свързани със свещеническите му функции: нямаше право да тренира на Марсово поле, нямаше право да се докосва до железни предмети, нямаше право да носи връзки и ремъци по себе си, нямаше право да вика на кучетата по улицата, обувките му трябваше да са от кожата на животни, убити по случайност, а не нарочно, а на трапезата му се поднасяха ограничен брой ястия. Трябваше да се мъчи с бръснач от бронз, а за да не се спъва постоянно по улицата, сам си беше измислил ботуши, които хем да не се връзват, хем да не се измъкват от краката му.
Дори майка му имаше само бегла представа до каква степен младият Цезар ненавиждаше жреческата си длъжност, която го бе обрекла на доживотно затворничество. Когато на петнайсет години и половина напусна юношеската възраст, той бе приел върху себе си безсмислените тегоби на фламина, без да покаже ужаса и погнусата си. Тогава дори Аврелия се бе подлъгала и си бе позволила да си отдъхне с облекчение. Синът й бе успял да превъзмогне младежкото си разочарование. Това, което не знаеше, бе, че Цезар е приел присъдата си единствено заради гражданското си и родово самосъзнание на римски патриций. Това означаваше две неща: че ще изпълнява абсолютно всичко, което му повелява традицията, и че ще се съобразява със старите суеверия. Цезар беше длъжен да се подчини! Ако се възпротивеше на своята съдба, тя завинаги щеше да му обърне гръб. Фортуна никога не би се усмихнала на неговите начинания, следователно той никога нямаше да успее. Макар и осъден доживотно, Цезар продължаваше да се уповава на своята съдба, която щеше да му посочи пътя… Ако той съвестно си изпълняваше задълженията пред върховния римски покровител — Юпитер Оптимус Максимус.
И все пак послушанието не означаваше примирение, както се заблуждаваше Аврелия. Послушанието означаваше единствено, че от ден на ден Цезар се изпълваше с все по-голяма ненавист към длъжността си. И то не за друго, а защото законът всячески му забраняваше да се раздели с нея. Старият Гай Марий бе намерил начин да му надене хомота, само Фортуна можеше да го отърве.
Цезар беше на седемнайсет, седем месеца му оставаха да навърши осемнайсет, но изглеждаше доста по-възрастен. Вече беше възприел маниерите на високомерен сенатор, който не само е бил консул, но смята да се кандидатира за цензор. За това помагаха, разбира се, високата му снага и широките рамене. Баща му беше починал преди две години и половина, което означаваше, че той вече е глава на семейството. Ролята му прилягаше. Момчешката му красота се бе запазила, макар Цезар да се бе превърнал в истински мъж — носът му се бе издължил, за да стане типично римски, прикривайки нежните му черти, които биха представлявали тежест за човек с неговите амбиции — да бъде добър войник, голям държавник, голям почитател на жените.
Семейството му вече се бе събрало в приемната и се готвеше да тръгне из студените улици на Субура. Отсъстваше единствено единайсетгодишната му съпруга Цинила, която все още бе смятана за твърде малка, за да участва в родовите съвещания. Но и тя бе дошла да ги изпрати — единствената дребна и тъмнокоса представителка на дома. Когато Цезар се появи на вратата, погледът на черните й като въглен очи веднага се стрелна към него. Той обожаваше съпругата си, затова отиде първо при нея, вдигна я и я целуна по бузата. Вдиша дълбоко, за да се наслади на детския й дъх, все едно не му беше жена, а малкото му дете.