Това бяха думи на мъдрия и препатил родител. Марий обаче не беше мъдър, нито препатил, нито имаше деца. Вместо да омекне, изражението му още повече се напрегна. Понечи да отговори, но Цезар отново го изпревари:
— Е, майко, както леля Юлия казва, ти познаваш най-добре от всички ни Сула. Какво мислиш по въпроса?
Аврелия леко се смути, понеже не искаше да споделя с никого подробностите от последната си среща със Сула: онова ужасно, незабравимо свиждане в лагера.
— Вярно е, добре познавам Сула. Дори го видях преди няколко месеца, както всички знаете. Но навремето аз бях просто последният човек, когото той виждаше, преди да замине, и първият — когато се връщаше. Между тези заминавания и тези завръщания почти не съм имала случай да общувам с него. Това си беше негова приумица. По душа той е актьор. Не може да живее без някаква драма край себе си. Винаги знаеше как да превърне един непринуден разговор в извор на недоразумения и многозначителни жестове. Затова избираше да ме вижда все в някакви важни за него моменти. Така придаваше повече смисъл на моето присъствие в живота си. Вместо да дойде на гости у една роднина, с която да обсъжда относително несериозни теми, той винаги превръщаше нашите срещи в сърцераздирателни раздели и събирания. Мисля, няма да излъжа, ако кажа, че търсеше в мен предзнаменования.
Цезар й се усмихна.
— Ти не отговори на въпроса ми, майко.
— Не, не отговорих — отвърна му Аврелия, без да се притеснява. — Но сега ще ти стане ясно. — Тя погледна към племенника си. — Това, което трябва да знаеш, е, че веднъж приел консулската длъжност в името на Римския сенат и народ, ти ще се превърнеш в ново знамение за Сула. Защото у теб живее частица от баща ти, а това ще подтикне Сула да разиграе поредната велика драма. За него борбата за надмощие в римската политика ще придобие характера на лична трагедия. А всичко това едва ли ще бъде утеха за майка ти, племеннико. Заради нея се откажи, докато е време! Ти пак ще можеш да се опълчиш на Сула, но като обикновен римски офицер.
— А ти какво мислиш? — обърна се Марий към Цезар.
— Какво мисля ли… Давай смело, братовчеде. Нека бъдеш най-младият римски консул.
— Лия?
Тя се спогледа смутено с леля си Юлия, преди да отговори.
— Моля те, братовчеде, недей!
— Ю-Ю?
— Съгласна съм със сестра си.
— А ти, жено?
— Трябва да следваш своята съдба.
— Строфанте?
Старият слуга въздъхна.
— Господарю, недей!
Марий кимна в знак, че е приел думите на всеки, седна отново на стола си и прокара ръка по високата му облегалка. Присви устни в нервна гримаса и шумно изсумтя.
— Е, не мисля, че ме изненадахте. Жените и слугата ми предлагат да се откажа. Не искат да се захващам с работа, която не е за мен и която може да застраши живота ми. Може би леля ми се опитва да ми внуши, че по този начин заплашвам и честта си. Жена ми ме съветва да оставя всичко на съдбата — но дали аз съм сред нейните любимци? А братовчед ми е на мнение да рискувам.
Марий се изправи на крака.
— Ще устоя на обещанието си пред Гней Папирий Карбон и Марк Юний Брут. Ако Марк Перперна е съгласен да ме запише в Сената, а Сенатът гарантира да прокара нужните закони, ще се обявя за кандидат за консулския пост.