— Е, ако това ти служи за утеха, Катул и Метел Пий навярно говорят същото в момента — рече Цезар, който също се беше засегнал от наглостта на Помпей. — Ти какво очакваш от едно провинциално парвеню?
— Надавам се планът с безплатното жито да проработи!
— Ще проработи, Марк Крас, обещавам, че ще проработи.
Помпей се върна у дома си в Карина, обзет от небивал възторг. Но бързо загуби доброто си настроение. Още на другата сутрин глашатаите на Крас обявиха, че на празника на Непобедимия Херкулес консулът Марк Лициний Крас щял да дари една десета от цялото си имущество на божеството, че щяло да има пиршество на десет хиляди маси, но че голямата част от дарението щяло да бъде използвано за раздаването на безплатно жито на римските граждани — по пет модия на човек за септември, октомври и ноември отделно.
— Как смее! — Помпей се задушаваше от възмущение. При него беше Филип, който специално бе дошъл да го поздрави за забележителния парад предния ден… И да види как Великият щеше да приеме новината за хода на Крас.
— Постъпил е доста хитро — започна внимателно Филип. — Най-вече за това, защото, римлянинът много бързо преценява кое колко струва. Игрите са нещо твърде абстрактно, а и се организират от малко хора, затова народът не знае истинската им цена. Но храна всеки си купува. Римлянинът знае цената на всеки продукт на пазара — от тибърския костур до солената цаца. Дори да нямат пари за цаца, пак ще попитат колко струва. Всеки ще успее да пресметне колко е платил Крас за житото, да не говорим какво количество е нужно да се изхрани цял Рим. Ще има да слушаме тракането на сметалата.
— Това, което всъщност искаш да кажеш, е, че всеки римлянин ще знае, че Крас е похарчил повече пари от мен! — възкликна Помпей.
— Страхувам се, че е точно така.
— Тогава аз ще пратя свои хора да разпространяват слухове колко са ми стрували игрите. — Той присви очи и изпитателно изгледа Филип. — Колко пари ще му струва всичко това на Крас? Имаш ли представа?
— Около хиляда таланта.
— Крас? Хиляда таланта?
— Нещо такова.
— Но той е най-големият скъперник на земята!
— Не и тази година, Велики. Твоята щедрост и вкус към показността явно са подразнили нашия бик и той е почнал да боцка с двата рога.
— Ами аз какво да правя?
— Няма какво друго, освен да организираш наистина запомнящи се игри.
— Ти нещо криеш от мен, Филипе.
Дебелите бузи на стареца потръпнаха. Той се поколеба, накрая въздъхна и вдигна рамене.
— Така или иначе ще го чуеш от устата на враговете си. Безплатното жито ще наклони везните в полза на Крас.
— Какво имаш предвид? Че ще го обикнат, защото храни гладния народ? Но народът не е никак гладен тази година!
— Крас ще раздаде общо по петнайсет модия жито на всеки римски гражданин. Преброй само! Това са по две половинкилограмови хлебчета на човек в продължение на деветдесет дни. Повечето от тези деветдесет дни ще бъдат, след като ти вече си закрил игрите. Всички ще забравят какво си сторил за тях. Докато до самия край на ноември всеки римлянин ще получава по самунче хляб и ще благодари на боговете, задето го има Марк Лициний Крас на този свят! Той печели играта, Велики! — заключи Филип.
Помпей от дълго време не бе имал случай да изпадне в унищожителната си истерия, но този път представи пълна програма на смаяния Луций Марций Филип. То не беше скубане на кичури, не беше дране на бузи, не беше блъскане с глава и гърди по стените, не бяха синини, не бяха драскотини, не бяха истински рани, които сам си направи пред очите на сенатора. От очите му се изливаха сълзи, от мебелите останаха само трески, от виковете му щеше да се продъни покривът. Муция Терция притича да види какво се е случило, но като видя състоянието на съпруга си, побърза да избяга. Така сториха и робите. Филип обаче не смееше да помръдне и Варон го завари във все същото положение.
— О, Юпитер! — възкликна тъжно Варон.
— Удивително, нали? — погледна го Филип. — При това в момента се е успокоил донякъде. Да го беше видял преди малко… Удивително!