Сред сенаторите се дочуха приказки, но никой не изразяваше недоволство. Всички се бяха обърнали към оратора, но бяха по-скоро учудени, отколкото възмутени.
Луций Кота продължи в същия дух:
— Струва ми се, че ние в сената започваме да изпитваме носталгия по онзи период в римската история, водещ началото си от реформите на Гай Гракх и завършващ с тези на диктатора Луций Корнелий Сула. Навремето си спомняхме с умиление привилегиите, които съдебната власт ни осигуряваше, а бяхме забравили за произтичащите задължения. Триста души трябва да попълваме всеки съдебен състав по всяко важно дело, а навремето задачата се падаше на хиляда и петстотин души конници — притежатели на държавен кон. Един ден Сула ни върна любимата привилегия да бъдем сами заседатели, но ние скоро се уверихме, че са ни връчени задължения, които ни връзват целогодишно за града без право да го напускаме за дълго. Защото е очевидно, че създаването на постоянни съдилища увеличи тежестта върху нас, за разлика от годините, когато повечето важни дела бяха разглеждани от някое от народните събрания. Мисля, че Сула смяташе достатъчна мярка срещу това ограничаването броя на заседателите и увеличаването общия брой на сенаторите, но се страхувам, че е подценил проблема.
Когато се захванах със своето проучване, бях убеден в един-единствен факт: че сенатът, дори в своя разширен вариант, не е достатъчно голяма институция, за да могат неговите членове да попълват необходимия съдебен състав за всеки един процес. И все пак, назначени отци, не ми се щеше в никакъв случай да връщаме съдебната власт обратно на конниците от осемнайсетте центурии. Да сторя подобно нещо, би било предателство спрямо два принципа — предателство спрямо сенаторското превъзходство и спрямо изрядно функциониращата система на постоянните съдилища, които Сула ни завеща.
Всички в залата го слушаха внимателно. Луций Кота говореше за неща, които мнозина намираха за напълно логични.
— Най-напред реших да поделя съдебните задължения по равно между сенаторите и конниците от първите осемнайсет центурии. Всеки съдебен състав ще се състои от петдесет на сто сенатори и още толкова конници. И все пак направих известни изчисления и стигнах до заключението, че и така бремето върху сенаторите ще бъде твърде голямо.
Луций Кота говореше, с цел да ги убеди, затова не прибягваше до остроумия, ами си придаваше леко драматичен вид. Очите му блестяха, сякаш бе измислил нещо наистина забележително.
— Ако човек трябва да съди себеподобния, без значение дали е сенатор или конник, той трябва да идва с желание на работа, трябва да следи показанията и изложенията на двете страни с интерес. Това обаче става невъзможно, когато човек трябва да действа като заседател твърде често. С времето всичко му омръзва, той се изпълва със скептицизъм, възпитава се в отрицание към всичко и към всички. И което е най-лошото — склонен е да приема подкупи. Какво друго удовлетворение би могъл да извлече от дейността си на заседател? Държавата не плаща нищо на заседателите. Ето защо не би трябвало да ангажира твърде голяма част от времето на своите граждани.
При последната реплика мнозина кимнаха утвърдително; сенатът изпитваше все по-големи симпатии към претора Луций Кота.
— Давам си сметка, че мнозина от вас разсъждават по същия начин, навярно всички сте на мнение, че задълженията на съдебните заседатели трябва да се разпределят между много повече хора, отколкото включва сенатът. Добре си спомням естествено краткия период, когато сенатори и конници заедно споделяха тежестта на съдебната власт. Но както вече казах, никоя от досега известните ни схеми за попълване съдебните състави не ми се струваше убедителна и достатъчно добре уредена. Ако в осемнайсетте центурии наистина имаше хиляда и осемстотин души, дори да извадим от тях сенаторите, то не би било проблем да използваме тези хиляда и осемстотин души пълноценно. На един конник ще му се налага да изслушва най-много по едно дело в годината.