— Да, слуховете са верни — отговори Цезар.
— Защо?
— Най-вече защото Крас отне целия блясък на Помпеевата слава, а Помпей ненавижда други да го засенчват. Мислеше си, че с конния парад и игрите на победата ще се превърне във всеобщия любимец. Но изведнъж Крас подари три месеца безплатно жито на целия римски народ. И доказа на Помпей, че не е единственият богаташ в Италия, който може всичко да си позволи. Помпей му отмъсти, като го изхвърли от живота си, сложи край на всякакви лични и служебни отношения. Така например трябваше да съобщи на Крас, че за днес е свикано заседание, е, това всеки знае, че в първия ден на септември има заседание, но то се свиква от първия консул, а той е длъжен да уведоми колегата си.
— Мен поне ме уведоми — каза Луций Кота.
— Уведоми всички без Крас. А той изтълкува това като лична обида. Затова не пожела изобщо да се появи. Опитах се да го убедя, но не пожела да ме изслуша.
— Да му се не види! — ядоса се Луций Кота и удари с длан по кушетката. — Ако наистина се скарат, ще заличат цяла една уникална година в римската история!
— Не, няма — успокои го Цезар. — Няма да им позволя. Но дори да ги помиря на първо време, няма да е задълго. Затова смятам да изчакам края на годината, вуйчо, а и разчитам на Котите да ми помогнат. В края на годината ще ги принудим да постигнат някакво публично сдобряване, което да разплаче всички присъстващи. По този начин в последния ден от годината цял Рим ще пее от радост и благодарност… А Плавт ще ни завижда как сме успели да претворим живота в истински театър.
— Знаеш ли — замисли се Луций Кота и се надигна на кушетката. — Когато беше малко момче, Цезаре, бях те вписал в каталога на хората, които Архимед би нарекъл „източници на начален тласък“. Нали се сещаш, „Дайте ми опорна точка и ще повдигна земята!“ Наистина си те представях такъв, заради което съжалявах, когато Марий те направи фламен Диалис. Затова щом успя да се отървеш от фламинството, те върнах обратно в стария списък. Но нещата не се оказаха точно такива, каквито очаквах. Ти не си този, който даваш началния тласък, а този, който се грижи дали работи добре скрипецът. Още нямаш трийсет години, а вече те знаят кажи-речи всички — от сената до Субура. Но никой не те знае като човек, който нарежда какво да се прави. По-скоро ти си тайнственият управител на някой източен палат, който върши черната работа, но оставя славата на другите. — Кота поклати глава. — А това ми се струва странно!
Цезар го беше изслушал, без да смее да продума. Две мънички червени петънца бяха избили по бледите му бузи.
— Не си ме вписал погрешно в каталога си, вуйчо. Но мисля, че фламинството се оказа едно забележително събитие в живота ми, може би тъкмо защото успях да се отърва от него. То ме научи как да налагам волята си, но без да го показвам пред всички. Научи ме да не показвам свещта си на вятъра, научи ме, че времето е по-добър съюзник от парите и съветите на околните. Научи ме на търпението, което майка ми винаги е мислила, че ми липсва. Но най-вече ме научи, че нищо никога не е напълно изгубено! Аз все още се уча, вуйчо, и се надявам да се уча до смъртта си! Лукул ме научи, че мога да развивам идеите си и да ги прилагам в действие чрез други хора. Така мога да стоя в сянка и да видя какво ще излезе. Бъди спокоен, Луций Кота, ще дойде времето, когато ще давам тласък на цялата римска управленска класа. Ще бъда и консул. Но консулството ще е само началото.
Ноември се оказа жесток месец за Цезар, нищо че времето беше все още топло и приятно, както би трябвало да е през май, ако календарът следваше годишните времена. Леля Юлия изведнъж заболя от неизвестна болест, която никой лекар, дори старият Луций Тукций не беше способен да определи. Но всичко започна да се губи видимо у нея — губеше килограми, воля за живот, енергия, интерес към всичко край нея.
— Мисля, че просто е уморена — предположи Аврелия.
— Надявам се, не и от живота! — възкликна Цезар, който не можеше да понесе мисълта леля му да го напусне.
— О, напротив — отвърна му Аврелия. — Точно от живота е уморена най-много.
— Тя има толкова неща, за които тепърва да живее!
— Няма. Съпругът й е мъртъв, синът й е мъртъв, тя няма за какво повече да мисли и да се грижи. Вече ти го казах веднъж. — И което беше най-странно, синьо-виолетовите очи на Аврелия се изпълниха със сълзи. — Разбирам я, защото и моят съпруг е мъртъв. Ако ти ни напуснеш, Цезаре, това ще е краят за мен. Не би имало за какво да живея.