Аврелия слушаше сина си с не по-малък интерес от леля му.
— Какъв глупак! — ядоса се тя. — Надявам се, че са му наложили вето!
— Опитаха се, но той отказал да приеме каквото и да е вето. Бил пълноправен член на плебса, а прадядо му бил построил базиликата. Само през трупа му могли да събарят каквото и да било. Което си е истина, истина си е, момчето говорело напълно сериозно. Измисляло какви ли не доводи защо колоната трябва да си остане на мястото, но най-сериозният бил този, че прадядо му бил построил Базилика Порция според някакъв свой си, особен план и че този особен план бил свещен и никой не трябвало с нищо да го променя, защото в него били вложени всички обществени традиции на римляните.
Юлия се засмя.
— И накрая кой победи?
— Катон, разбира се. Народните трибуни не могли повече да издържат на гласището му и побягнали.
— Не са ли се опитали да го махнат насила? Толкова ли не можаха да го хвърлят от Тарпейската скала? — попита Аврелия, засегната от такава липса на уважение към институциите.
— Мисля, че биха го сторили с удоволствие, но докато стигнат до такава крайна мярка, хората усетили, или по-скоро чули, за скандала и се скупчили да гледат как Плавций ще се справи. Накрая той стигнал до заключението, че ако хвърлят Катон от скалата, това щяло да донесе повече вреда на трибуните, отколкото полза — премахването на колоната. Така де, те не са се предали без бой, поне десет пъти го изхвърляли вън от сградата, но той пак се връщал! Станало ясно, че няма да се предаде. Плавций свикал официално събрание на колегията и те дали съгласие и занапред да търпят колоната между себе си.
— Как изглежда този Катон?
Цезар вдигна вежда.
— Труден е за описание. Хем грозен, хем хубав. Може би ще съм най-близо до истината, ако кажа, че ми напомня на дълговрат кон, който се опитва да докопа ябълка през решетка с леща.
— Кокалест с голям нос — сети се Юлия.
— Точно така.
— И аз мога да ви разкажа една история за него — обади се Аврелия.
— Давай! — рече Цезар, понеже видя, че на Юлия й е интересно.
— Случило се още преди Катон да навърши двайсет години. Той открай време бил лудо влюбен в братовчедка си Емилия Лепида, дъщерята на Мамерк. Тя вече била сгодена за Метел Сципион. Годеникът й заминал за Испания да служи в щаба на баща си. Когато се върнал от войната срещу Серторий, двамата с Емилия се скарали. Тя развалила годежа и обявила, че ще се омъжи за Катон. Мамерк изпаднал в ярост! Най-вече защото отдавна знаел за Катон — моята приятелка Сервилия, която се пада наполовина сестра на Катон, предупредила вуйчо си още преди години. Както и да е, всичко си дошло по местата, защото се оказало, че Емилия Лепида няма сериозни намерения спрямо Катон, просто го била използвала, за да предизвика ревността на Метел. Когато Сципион паднал на колене, тя му простила. Двамата скоро след това се оженили, но Катон възприел цялата история толкова болезнено, че се опитал да убие и Метел, и Емилия, а когато осуетили намеренията му, подал съдебен иск срещу Метел Сципион, задето му отнел любовта на Емилия Лепида! Брат му Сервилий Цепион, много мил младеж, женен за дъщерята на Квинт Хортензий, се опитал да го убеди, че става смешен, и Катон се отказал. Общо взето, се примирил със съдбата си, но на другата година почнал да пише стихове по този повод, без съмнение, ужасни.
— Доста забавно — смееше се Цезар.
— Преди години никак не им е било смешно! Не знам какво ще излезе след време от малкия Катон, но досега поне е доказал, че може да настрои целия свят срещу себе си. Мамерк и Корнелия Сула, да не говорим за Сервилия, го ненавиждат. Напоследък и Емилия, навярно…
— Той не се ли е оженил вече? — попита Цезар.
— Да, за някаква си Атилия. Не са много добра двойка, но пък и той не е кой знае какъв богаташ. Миналата година жена му роди момиченце.
А това, прецени Цезар, беше предостатъчно за болната му леля, която вече се уморяваше да ги слуша.
— Не искам да повярвам, но май си права, майко. Леля Юлия умира — рече той, след като двамата напуснаха дома й.
— Така е, но още има време, сине. Ще изкара до Нова година, ако не и повече.
— Надявам се да изкара, докато замина за Испания!
— Цезаре! Това са надежди на страхливец — сряза го тя. — Обикновено не се криеш от неприятните събития.