Ужасната зима продължи твърде дълго. Откакто Сцевола бе станал върховен понтифекс, сезоните вървяха според римския календар; и той като Метел Далматик навремето държеше месеците и годишните времена да бъдат в хармония, но прекият му предшественик, Гней Домиций Ахенобарб, беше позволил на календара да се премести месеци напред. Римската година беше с десет дни по-къса от слънчевата година на гърците и Ахенобарб умишлено не променяше нищо, уж защото не обичал финикийските навици на гърците.
Най-накрая през март времето омекна и Италия започна да се надява слънцето да огрее дворове и градини. Легионите подновиха редовните си упражнения. Гай Норбан реши да не чака снеговете да се стопят и още в началото на март изведе шест от осемте си легиона, за да се присъедини към Карбон, който чакаше в Аримин. Войските му минаха покрай лагера на Сула, който предпочете да не ги забележи. Въпреки снега Норбан можа бързо да се изтегли по Латинския и Фламиниевия път и скоро се озова в Аримин. Пристигането му увеличи войските на Карбон до трийсет легиона и няколко хиляди души конница — огромна тежест както за римската държава, така и за Галската земя, както се наричаше областта.
Но преди сам да замине за Аримин, Карбон се бе погрижил да разреши един много важен въпрос: да намери парите, с които да поддържа бойния дух на армията си. Може би идеята му дойде при гледката на разтопените кюлчета злато от унищожените статуи в храмовете на Калилия, защото първата му стъпка бе да си ги присвои. Великият Юпитер трябваше да се задоволи с писмена разписка, че Рим му дължи злато и сребро. Много от останалите римски храмове също имаха съкровища и при условие, че в римското общество религията беше държавна грижа, следователно средствата за поддръжката на различните култове идваха от държавата, Карбон и младият Марий решиха на своя глава да „заемат“ средствата, които жреците пазеха. На теория това не бе нарушение, но на практика си беше богохулство — средство, до което никой римски управник не беше прибягвал. Така или иначе от тайниците на храмовете започнаха да изникват един след друг сандъци със злато и сребро. Така например от храма на Юнона Луцина бяха извадени всички сестерции, които се даваха при раждане на дете; от храма на Ювента — денариите, които се жертваха, щом детето възмъжееше или станеше мома за женене; от този на Меркурий — тлъстите сумички, които суеверните търговци даваха на своя покровител, след като са потопили лавровото си клонче в свещения извор; от светилището на Венера Либитина — сестерциите, които й се плащаха да се грижи за душите на умрелите; от дома на Венера Еруцина — парите, с които й се издължаваха забогателите проститутки; и всичко това — за военната машина на Карбон. Квесторите събираха и злато на кюлчета, дори златни и сребърни вещи, освен ако не притежаваха твърде голяма художествена стойност.
Преторът-пелтек Квинт Антоний Балб — който не беше роднина на покойния цензор Марк Антоний — имаше нелеката задача да сече новите пари и да подрежда и изчиства старите. Колкото и голямо светотатство да бяха извършили консулите, резултатите бяха зашеметяващи. Карбон спокойно можеше да остави Рим на младия си колега и да се оттегли в далечния Аримин.
Въпреки че в двата лагера не си даваха сметка за това, и Сула, и Карбон постъпваха по сходен начин — новата гражданска война не биваше да разори Италия, всяка хапка от войнишката дажба трябваше да бъде заплатена на производителя. Докато военните действия продължаваха, издръжката на войските трябваше да се заплаща с пари. Съюзническата война бе довела цялата страна почти до разорението; полуостровът нямаше да оцелее, ако само няколко години по-късно същите грабежи се повтореха. Това съзнаваха и Сула, и Карбон.
Двамата също така си даваха сметка, че конфликтът помежду им не се основава на някакви благородни начинания — в очите на обикновените люде сегашната гражданска война нямаше за основа онова непримиримо, но оправдано противоречие между Рим и неговите съюзници, което бе довело до предишните кръвопролития. Тогава ставаше дума за война между италийските народи, които искаха да основат независима държава, и Рим, който искаше съседите му да бъдат държани в подчинение. Защо обаче се налагаше римляните отново да воюват? Защото гражданите се бяха разделили на два лагера и един от тях искаше да вземе цялата власт за себе си. Ставаше дума за личен конфликт между две амбициозни натури — Сула и Карбон — и колкото и да се стараеха двамата да облекат действията си в политическа пропаганда, не можеха да скрият този елементарен факт. Обикновените хора в Рим и Италия не бяха глупаци. Затова нямаше да допуснат доброволно земите им да бъдат опустошавани и благосъстоянието на държавата да бъда застрашено само защото двамата римски аристократи не се харесват.