— Кой си ти? — попита едрият мъжага.
— Казвам се Марк Теренций Варон, сабинянин съм.
— Като нас, а? Е, поне преди време така е било. — Огромната му длан посочи Помпей. — Я го погледни! Ех, Марк Теренций Варон, ех, сабинянино, да знаеш колко време чакаме този миг! Не е ли той медената кифличка на Богинята?
Варон се усмихна.
— Не съм сигурен дали изразът е точен, но разбирам какво имаш предвид.
— Ти не само имаш три имена като достоен господар, но си и благовъзпитан! Дали не си случайно негов приятел?
— Случайно може и да съм.
— А от какво ли би могъл да си изкарваш хляба?
— В Рим сенаторствам, а в Реате отглеждам кобили.
— Вместо мулета?
— По-изгодно е да се отглеждат коне. Земите ми включват добри пасища, а покрай кобилите гледам и няколко магарета за разплод.
— Чудя се на каква ли възраст би могъл да бъдеш?
— Трийсет и две — отговори му Варон, на когото разговорът доставяше удоволствие.
Но изведнъж въпросите секнаха. Новодошлият се намести по-удобно на стъпалата, облегна се на лакът и изпъна херкулесовските си крака. Дребничкият Варон с възхищение забеляза, че пръстите на краката на пицентиеца са колкото неговите пръсти на ръцете.
— А ти как се казваш? — попита той.
— Квинт Скапций.
— Дали не си се записал в армията?
— Всичките слонове на Ханибал не биха могли да ме спрат!
— А навярно си и ветеран?
— Хванах се в армията на таткото, когато бях на седемнайсет. Това беше само преди осем години, но оттогава съм участвал в дванайсет похода и вече никой не може да ме праща насила — похвали се Квинт Скапций.
— Явно не е трябвало насила да те карат.
— Нали ти казвам, Марк Теренций, всички слонове на Ханибал…
— А може би имаш чин на центурион?
— Кой знае, може този път да имам.
Докато разговаряха, двамата следяха всяко движение на любимия си Помпей, застанал пред централната маса, за да поздравява лично познатите си войници.
— Казва, че преди луната да е залязла, вече сме щели да бъдем на път — подметна Варон, — но не виждам как ще стане. Разбирам, че хора като вас не се нуждаят от обучение, но откъде ще се снабдите с необходимото оръжие? Откъде ще намерите товарни коли и добитък? Храна? Как ще се сдобие Помпей с достатъчно пари за такова смело начинание?
Скапций изсумтя, навярно в израз на задоволство.
— Той не трябва да мисли за всичко това! В началото на войната с италийците баща му ни даде на всички оръжие и доспехи; когато той умря, синчето ни каза да си ги запазим. Всеки от нас получи по едно муле, а центурионите запазиха каруците и воловете. Така че до изгрев-слънце всички трябва да сме готови. Помпеевци са готови винаги за всичко! В хамбарите ни има достатъчно жито, по складовете сме скътали храна. Жените и децата няма да стоят гладни, докато ние сме на поход.
— Ами пари откъде ще намери? — попита Варон.
— Пари ли? — Скапций му отвърна с нескрито пренебрежение. — Което си е истина, служихме на баща му, без да видим кой знае какъв кяр. По онова време просто нямаше. Когато синчето намери пари, ще даде и на нас. Ако не намери, здраве да е. Той е добър господар.
— Разбирам.
Отново потънаха в мълчание и Варон насочи вниманието си към приятеля си Помпей. Носеха се легенди колко независим и своенравен е бил Помпей Страбон по време на Съюзническата война: как бил запазил легионите си месеци, след като му е било заповядано да ги разпусне, как с тази си постъпка пряко бил повлиял над събитията в Рим. Когато след смъртта на Гай Марий Цина беше преглеждал сметките на хазната, не се беше сблъскал с големи разходи за войнишки заплати; Варон сега разбра защо — Помпей Страбон не си беше правил труда изобщо да плаща на войниците си. Защо да им плаща, след като те по право му принадлежат?
В този момент Помпей напусна поста си до масите на писарите и се запъти към храма на Пик.
— Тръгвам да търся място за лагер — каза той на Варон, след което широко се усмихна на едрия мъж, седнал до него. — Рано си минал на опашката, а, Скапций?
Скапций тежко се надигна.
— Да, Велики. Най-добре да си вървя у дома да си събирам нещата, а?
Значи всички го наричаха Велики! Варон на свой ред се изправи.