— Ще дойда с теб, Велики.
Тълпата оредяваше, на свой ред жените се завръщаха на пазара. Неколцината търговци, допреди малко изтласкани встрани, вече сглобяваха сергиите си, докато робите бързаха да разтоварят стоката. Купища мръсно бельо ограждаха големия фонтан пред местния храм на ларите и една-две девойки бяха надигнали поли, за да нагазят в плитката вода. Колко типичен италийски град, мислеше си Варон, докато вървеше след Помпей: слънце и прах, няколко сенчести дървета, жужене на насекоми, усещане за безвремие, гнили плодове по земята, забързани люде, които знаят и кътните зъби един на друг. В Ауксим тайни нямаше!
— Тукашните си ги бива — подхвърли той на приятеля си, докато отиваха към конете си.
— Сабини, Вароне, също като теб — обясни Помпей. — Дори да са дошли от тази страна на Апенините преди столетия.
— Не мисля, че си приличаме! — възрази Варон, докато един от робите му помагаше да се качи на седлото. — Може и да съм сабинянин, но не съм войник като тях.
— И ти си дал своето по време на Съюзническата война, предполагам?
— Разбира се. Участвах в десет военни кампании. Колко бързо ги навъртяхме по време на конфликта! Но откакто войната свърши, не съм и поглеждал меча си.
Помпей се засмя.
— Говориш като приятеля ми Цицерон.
— Марк Тулий Цицерон! Адвокатът-чудо?
— Същия. Ненавиждаше войната. Просто не му стискаше да бъде войник, нещо, което баща ми така и не можа да приеме. Но иначе си беше свястно момче, обичаше да се занимава с неща, които аз ненавиждам. Затова знаехме как да угодим на баща ми. — Помпей въздъхна. — След като превзехме Аскул Пицент, Цицерон настоя да се прехвърли при Сула в Кампания. Липсваше ми!
За петнайсет дни Помпей успя да събере обещаните три легиона от доброволци — ветерани в укрепения лагер на седем-осем километра от Ауксим, на брега на малка рекичка, вливаща се в Езис. Санитарните условия вътре в лагера бяха идеални, Помпей държеше хигиената да се спазва. Навремето Помпей Страбон се беше оказал жертва на провинциалния си произход, знаеше само един начин как да се оправя с нужниците, помийните ями и боклука: щом вонята станеше непоносима, просто преместваше лагера. Затова и умря от коремен тиф пред Колинската порта под стените на Рим, а жителите на Квиринал и Виминал, чиято питейна вода беше заразена от неговите войници, бяха разкарвали трупа му из улиците на града.
Варон с възхищение следеше как от ден на ден армията на младия му приятел нараства. Не можеше да изрази почудата си от военния гений на Помпей, от разбиранията му по армейска организация и логистика. Нито една подробност, колкото и незначителна да изглеждаше, не беше пропусната; не само това, ами всяка нова заповед, независимо колко бе трудна, беше изпълнявана с бързина, която говореше за забележителна ефективност. „Имам честта да съм неразделна част от един истински феномен — повтаряше си Варон. — Той наистина ще промени света, в който живеем, ще промени начина, по който виждаме с очите си света. У Помпей няма и следа от страх, самоувереността му не познава що е колебание.“
„И все пак — разсъждаваше Варон — и други са се държали по подобен начин, преди да се разрази истинската буря. Как ли ще изглеждат нещата, когато начинанието започне, когато се наобиколи не само с поддръжници, но и с неприятели, когато се сблъска — не, не става дума за Карбон или Серторий, — когато се сблъска със Сула? Ето тогава ще е истинското изпитание! Дали ще воюват заедно или един срещу друг, отношенията между стария и младия бик ще решат бъдещето на младия. Дали ще се огъне? Може ли да се огъне? Какво ли крие бъдещето за един толкова млад и самонадеян човек? Има ли на света сила или личност, способни да го пречупят?“
Очевидно Помпей не смяташе, че такава сила или личност съществуват. Не се увличаше от мистиката, но бе съумял да изгради около себе си духовна обстановка, в която най-добрите черти на характера му можеха да се проявят. Така например Помпей смяташе, че някои качества — непобедимост, неуязвимост, непреклонност — са му дадени от боговете, че той самият не е сторил нищо, за да ги придобие. При условие, че те се усещаха и край него, очевидно не зависеше от него, дали ще ги владее или не, те просто съществуваха. Божията воля действаше чрез него, божията закрила го обграждаше постоянно като в облак. От ранно детство Помпей бе живял с мечти за величие; мислено беше разигравал десетки хиляди сражения, беше се возил в колесницата на стотици триумфи, беше се чувствал като самия Юпитер, слязъл на земята, за да види как Рим се прекланя в краката му — на него, най-великия човек на земята.