Но това, което правеше мечтателя Помпей различен от останалите, беше способността му да общува с действителността — беше способен да вижда света, в който живееше, с изключителна и безпристрастна точност, никога не изпускаше от вниманието си възможности и дори слаби вероятности, обмисляше фактите около себе си — големи като планини и дребни като капки роса, — все едно ги връзваше като кучета с ума си. Така величавите мечти се превръщаха в наковалнята, върху която той изковаваше формата на своите напълно реални дни и нощи, за да ги сглоби в общата, колосална постройка на забележителния си живот.
Така Помпей лично разпредели хората си по центурии, центуриите — по кохорти, кохортите — по легиони; прекара цялата си армия като през сито, за да се увери, че всяка вещ, всяко оръжие са в добро състояние; прегледа и добитъка, отстрани най-възрастните животни за клане, провери здравината на осите и колелата на каруците. Всичко около Помпей трябваше да е съвършено, да не би да му попречи на самия него да бъде съвършен.
Дванайсет дни, след като той се зае със събирането на войска, дойде вест от Брундизий. Сула бил потеглил на север по Апиевия път, посрещан като спасител във всеки град, село или селска колиба. Но преди да напусне пристанището, добави пратеникът, Сула бил поискал от цялата си армия да му се закълне във вярност. Ако онези в Рим се бяха съмнявали в решимостта му да се отърве от бъдещо съдебно преследване, самият факт, че армията му се бе заклела да го поддържа при всякакви обстоятелства — дори срещу управляващите — беше доказателство за неизбежността на войната.
Нещо повече, продължи да разправя вестоносецът. Войниците на Сула по своя воля отишли при него и му предложили парите си, за да купува с тях житото и овеса, плодовете и зеленчуците от селата на Калабрия и Апулия; не искали никой да се чувства ощетен от техния пълководец, никой да не стане жертва на кражба и убийство, никоя жена да не пострада и никое дете да не гладува, защото армията на Сула е минала през земите им. Всичко да бъде, както Сула реши. Някой ден, когато стане господар на Рим и цяла Италия, той щял да им се отплати.
Новината, че Южна Италия била щастлива да посрещне Сула, не зарадва особено Помпей, който се надяваше, че до мига, в който му се притече на помощ начело на трите си легиона, Сула ще е загазил достатъчно, за да оцени услугата. Толкова по-зле; Помпей вдигна рамене и промени плановете си според това, което беше научил.
— Ще вървим по брега до Бука, оттам ще поемем навътре в сушата, към Беневент — обясни той на главните центуриони, командващи трите легиона. По принцип командването на легионите се полагаше на знатни младежи с ранг на военни трибуни. Ако се беше поразтърсил, Помпей щеше да си намери такива, но знатните младежи щяха да оспорят правото му да командва армията, затова предпочете да се довери на свои хора; пък дори да знаеше, че мнозина знатни римляни биха го осъдили за постъпката.
— Кога тръгваме? — попита Варон, понеже другите не смееха.
Осем дни преди края на април — рече Помпей.
Тогава обаче на сцената се появи Карбон и Помпей пак трябваше да си променя плановете.
На север от склоновете на Западните Алпи се спускаше Емилиевият път, който разсичаше Италийска Галия на две и стигаше до Адриатическо море при Аримин; от Аримин започваше друг прекрасен път, който следваше брега на морето до Фан Фортуна, откъдето по Фламиниевия път се стигаше чак Рим. Това правеше Аримин изключително важен от стратегическа гледна точка град. Само Ареций имаше подобно значение за контрола на Апенините.
Беше логично Гней Папирий Карбон — два пъти консул, сега управител на Италийска Галия — да се настани заедно с осемте си легиона и конницата в близост до Аримин. От тази си база той можеше спокойно да се придвижва в три посоки: по Емилиевия път, през Галия към Алпите; по адриатическото крайбрежие в посока Брундизий и по Фламиниевия път към Рим.
В продължение на година и половина Карбон бе очаквал завръщането на Сула. Беше сигурен, че ще дебаркира в Брундизий. В Рим обаче бяха останали твърде много хора, които сега можеха да твърдят, че са неутрални, ала случеше ли се везните да се наклонят към Сула, веднага биха заели страната му; всички те се ползваха с достатъчно политическо влияние, за да съборят сегашните управляващи, което значеше, че столицата не бива да се изпуска от очи. В същото време Метел Пий се беше окопал в Лигурия на западната граница на Италийска Галия заедно с двата легиона от Римска Африка, които го бяха последвали, след като Карбон го лиши от управлението на провинцията. В мига, в който научеше за пристигането на Сула, Прасчо-син щеше да поиска да го посрещне, а това правеше Италийска Галия още едно несигурно място.