— Опишете ми роклята. — Когато все пак проговаряше, в тона му обикновено се долавяше отчайващо безразличие.
— А — рече тя, — на оранжеви и кафяви райета, с обло деколте. Лятна рокля. Обичаше да казва, че с нея приличам на селско девойче.
— Да — прекъсна я тон с отривист мах.
Тия, макар и редки прояви на грубост я стряскаха. Не можеше да си представи, че са съзнателни. Напоследък откриваше, че се притеснява за него: изглеждаше й твърде наивен и рязък. Струваше й се, че всеки миг е изложен на опасността да стори нещо нередно. Навремето й бяха взели учител по пиано и веднъж, докато свиреха гамите на четири ръце, той сгреши. Тя не можа да забрави този случай, а да свири на пиано, така и не се научи.
Но както винаги добросъвестно изучаваше реакциите му, търсеше ключа. По време на разговорите им се бе връщала отново и отново към тази чудновата мисъл за селото, сякаш щом очевидно бе плод на фантазията й, непременно съдържаше обяснение за нещастието й. Може би като даваше израз на това типично мъжко нетърпение, той се опитваше да я наведе на мисълта, че много бързо иска да проникне до дъното на нещата. Неговите усилия, доколкото виждаше, насочваха вниманието й към онова, което оставаше скрито зад очевидното.
— Идвали ли сте тук с тази рокля? — попита я той.
Колко странно!
— При вас ли? — Помъчи се да си спомни, представи си как пристига с колата всеки четвъртък, заключва я, пуска монета в автомата на паркинга, преминава по слънчевата улица с хлебарници, шивашки ателиета и фирми на зъболекарски кабинети, влиза в мрачния вход на неговата сграда, облицован в метална ламперия с щамповани лилии, вижда как сянката на ръката й пада върху звънеца му… — Не, мисля, че не.
— Имате ли представа защо?
— Много просто. Тя е всекидневна рокля. Младежка е. Не върви да тръгна с нея из центъра на града. Аз не идвам тук само при вас; пазарувам, ходя на гости, понякога се срещам с Харълд да пийнем, случва се да вечеряме в ресторант, да идем на кино… Искате ли да ви поговоря малко за това какво изпитвам в града? Внезапно бе обхваната от чувствата си към града, красиви, ярки чувства, слънчеви и освобождаващи; бе сигурна, че те разкриват в голяма степен душевността й.
Ала той упорствуваше.
— И въпреки това миналата седмица облякохте тази съвсем неофициална рокля, за да отидете на гости с нея, така ли?
— Канеха ни приятели. После, лято е, пък и в предградията… Роклята е семпла. Но не е някаква износена.
— Когато я избрахте за събирането, където сте знаели, че ще ви види, сетихте ли се, че той има слабост към тази рокля?
Почуди се дали не се опитва да й внуши нещо. А бе сигурна, че това не е редно.
— Не помня — каза тя и осъзна с внезапно раздразнение, че той ще се захване за това. — Според вас съм се сетила.
На лицето му пак се появи сдържаната блага усмивка и той повдигна рамене.
— Говорете ми за дрехи.
— Просто така? Искате да ви приказвам каквото ми дойде наум ли?
— Да, каквото ви хрумне.
Климатичната кутия обливаше мълчанието й със своя непрестанен, усърден бръм. Времето течеше през нея и тя пропиляваше часа си.
— Ами той… — странно, че дадяха ли свобода на мисълта й, тя се насочваше като магнит към това местоимение — имаше особено мнение за облеклото ми. Смяташе, че прекалявам с тоалетите си, и често се шегуваше, че съм щяла да струвам страшно скъпо на съпруга си. А всъщност не е вярно. Шия доста добре и сама си правя много неща, докато Нанси носи скромни облекла от магазините на Стърн, които съвсем не са със скромни цени. Сигурно ще си кажете, че е фетишизирал дрехите ми, защото заравяше лице в тях, щом ги събличах, а понякога, докато се любехме, ги придърпваше и те се мачкаха и усукваха около нас. — Изгледа го по-скоро предизвикателно, отколкото смутено. Той седеше неподвижно, с най-безгрижната слушателска усмивка на лицето си, а пригладената му коса сребрееше на светлината от прозореца.
— Спомням си, че веднъж, когато бяхме заедно в града, аз го накарах да обикаля с мен по магазините, като си мислех, че ще му е приятно, но не. Продавачките не знаеха какъв ми е точно — брат ли, съпруг ли, — а той се държеше просто като мъж, нали знаете, нервничеше, беше му неловко. В известен смисъл тази реакция ми допадна, защото по времето, когато мислех за него като за своя собственост, имах опасение, че е някак женствен. Не толкова видимо, колкото дълбоко в същността си. Искам да кажа, че у него има нещо пасивно. Успяваше да ме привлече при себе си, без всъщност да ме вика. — Тя усещаше, че броди из съзнанието на слушателя насреща си и сега внезапно се озова пред една теснина; взе да отстъпва. Откъде бе започнала? От дрехите. — Той бе доста небрежен към облеклото си. Слуша ли ви се за неговите дрехи, или само за своите да говоря? Ако не, да премина на бебешки пелени. — Позволи си да се засмее.