Катлийн Удиуиз
Любимият непознат
Пролог
Приглушени човешки гласове и равномерните тласъци на могъщата машина разрушиха покоя над обляната от лунна светлина река. Масивният корпус на плаващия дворец завиваше царствено, оставяйки зад себе си сребриста пенлива пътека. Носът му разцепваше водата и все пак цареше някаква мирна хармония между насрещното течение, продължителните въздишки на огромните бутала и плисъка под лопатките на колелото. Всички палуби бяха украсени с фенери и целият параход сякаш излъчваше собствено сияние. Единствено в навигационната кабина, разположена в предната част на най-горната палуба, малка компасна лампа хвърляше мътни отблясъци върху моряка на кормилото. Погледът му неотклонно следеше смолисточерната повърхност пред кораба. Плътно до него беше застанал капитанът и с тих глас му посочваше опасните прагове и плитчини. Тъй корабът, ръководен умело, без усилия и почти невъзмутимо заобиколи коварно островче от тиня, а малко по-нагоре по реката и дълго, изкоренено дърво.
В задната част на навигационната кабина висок, широкоплещест мъж се беше облегнал на прозореца. Под краката си усещаше надеждните постоянни пулсации на кораба и лека усмивка заигра по устните му. Беше прегърнал една млада жена, а тя се притискаше в мускулестото му тяло. Тя усещаше тихата гордост, която той изпитваше към своята „Речна магьосница“ при нейното първо плаване нагоре срещу течението.
Капитанът извади лулата си от устата, завъртя леко глава и подхвърли през рамо:
— За чисто нов кораб е много добре, сър. — В думите му също беше примесена някаква сърдита, навъсена гордост. — Малко неуверен още, но иначе е пъргав като подплашено сърне.
— Прав сте, капитане, така е. — Високият мъж разсеяно галеше с палец ръката на жена си. — Така е.
Капитанът отново се зае с лулата си. После продължи:
— Котлите са разработени добре, а буталата все едно, че шепнат. През деня сме се движили най-малко със скорост от осем възела, и то при доста силно насрещно течение. Реката тази година е по-пълноводна от друг път.
Той се наведе към моряка и посочи с дръжката на лулата си към някаква тъмна маса, носена от водата в близост до един от завоите.
— Най-добре е на завоите да се придържаш плътно до брега. Иначе ще се натъкнем на онова чудо там.
Високият мъж не слушаше думите на капитана. Той гледаше само жената до себе си и усмихнатите й зелени очи. За един момент я притисна още по-здраво в прегръдката си, а нейните пръсти нежно галеха гръдта му. След това погледът му се отдели от нейното лице.
— Оставяме ви отново на вашите задължения, капитане. Ако ви потрябвам за нещо, ще ме намерите в каютата ми.
— Лека нощ, сър. — Капитанът докосна с показалец шапката си. — Имам чест, госпожо.
Мъжът и жената излязоха от кабината и заслизаха по стълбите. На долната палуба те се спряха, жената се притисна към гръдта му и силуетите им се сляха. С възхищение наблюдаваха заедно идиличната гледка на посребрената от луната река и на пенливата следа зад кораба.
— Красиво е — промълви тя.
— Точно като теб, скъпа — отвърна тихо той.
Тя нежно прекара ръка по силните очертания на неговата брадичка.
— Още не мога да повярвам, че наистина сме мъж и жена. Сякаш беше вчера, когато реших да си умра стара мома.
— И какво, не беше ли наистина вчера — усмихна се Аштън развеселен.
Тя тихичко се засмя.
— Е, преди около месец или нещо подобно. — Прегърна главата му и се притисна към него. — Всъщност всяка жена ли завладяваш с такава скорост?
— Само ако ми е грабнала сърцето с атака като теб. — Той я загледа с въпросително извити нагоре вежди. — Мъчно ли ти е, че не изчака разрешението на баща си?
— Не! — увери го тя и на свой ред попита — А ти? Съжаляваш ли, че вече не си ерген?
— Моя скъпа, скъпа Лиарин — промълви мъжът и устните му докоснаха устата й. — Преди да те срещна, изобщо не съм знаел какво значи да живееш.
Внезапно някъде под нозете им се появи тих шум. Аштън вдигна глава и се заслуша. Шумът беше последван от звучно тракане, а след това от трясък. Страховит писък прониза слуха им. От котлите със съскане се отдели облак пара и обгърна цялата предна палуба на „Речната магьосница“. И лопатъчното колело бавно престана да се върти. Тъй гордият доскоро параход се превърна в тромав, грубоват сал, който започна да се извърта странично по посока на течението. От котелното помещение долетяха предупредителни викове, капитанът задърпа тревожно връвта на парната свирка, но освен подигравателното пъшкане, с което отлетяха и последните остатъци от налягане, не се случи нищо друго. Капитанът веднага сграбчи веригата на камбанката и подаде алармен сигнал за всички, които можеха да го чуят.