— Предполагам, ти не си виновен, че малката е изскочила на пътя ти, но изглежда все така действаш на жените… — Внезапно й хрумна една мисъл и тя попита: — А може би тя е още дете? Изглеждаше толкова малка…
Аштън поклати бавно глава.
— Не, определено не е вече дете!
— И това, разбира се, не ти е убягнало, след като си я видял по нощница — сарказмът й беше унищожителен. — Знаела е какво да облече, за да привлече вниманието ти.
Забележката й предизвика само един снизходителен поглед, доста ироничен при това. Не можеше да се отърве от впечатлението, че в себе си той й се надсмива, но ревността вече бе забила острите си нокти в душата й и тя не можеше да се спре. Накрая Аштън отговори с едно лениво повдигане на рамене.
— Всъщност тя носеше пелерина върху нощницата си.
— Но под нея беше кажи-речи гола.
— Както кажеш, Марелда — отговори Аштън с тих сарказъм. — Това не променя факта, че се касае за нещастен случай.
— Естествено — подигра го Марелда. — Тя само е чакала да се увери, че това е твоята карета и е препуснала срещу нея.
— Надявам се, че д-р Пейдж скоро ще дойде и ще разберем какво е състоянието й.
Отзад прозвуча високо кискане. Те се обърнаха и видяха, че си имат публика. Беше М. Хоръс Тич — един нисък шишко, чиито тъмни влажни очи винаги предизвикваха впечатлението, че всеки момент ще избухне в плач. Но сега той явно ликуваше, че носи лоша новина.
— Доктор Пейдж не може да дойде — каза той.
Аштън познаваше Тич като досаден събеседник, който, вместо да се захване за собствените си работи, все си вре носа в чуждите. Аманда го допускаше само от симпатия към сестра му, която със своя здрав разум беше успяла да опази от некадърността на брат си едно значително състояние от семейната плантация. Тич не притежаваше и частица от способностите на по-голямата си сестра и беше последният човек на земята, когото Аштън би желал да види тази вечер.
— Докторът е отишъл у семейство Уилкинс — охотно съобщи Хоръс. — Госпожата очаква да роди поредното си дете и понеже предишния път имало някои трудности, д-р Пейдж не искал да рискува. Като си помисля колко гърла имат да хранят тези хора, се чудя какво са се разтревожили толкова за това дете.
Аштън се усмихна студено.
— Колко жалко, че при вашето раждане, Хоръс, не е присъствал някой с подобни възгледи.
Тич се зачерви като домат и с щръкналата си черна коса заприлича повече от всякога на разгневено бодливо свинче.
— Съветвам ви, Аштън, да си сдържате ез-езика — заекна той. — Не за-забравяйте, че голяма част от памука, който превозвате с вашите л-лодки, е мой.
Аштън се изсмя остро.
— Сделките са между сестра ви и мен, Хоръс, и тя печели благодарение на мен повече, отколкото би могла, с който и да е корабовладелец. Ако някога й хрумне да промени нещата, друг плантатор веднага ще заеме мястото й.
— Това и през ум да не ти минава, Аштън — каза Кориса Тич и се присъедини към групичката. Шумна и не твърде женствена, тя не можеше да мълчи, когато някой трябваше да бъде поставен на място. — Знам как да печеля от реколтата — тя се втренчи във все още зачервеното лице на брат си, — даже когато Хоръс няма никакво понятие.
Тич видя, че в лешниковите очи на домакина се появиха весели искри. Тъй като вече нямаше как да заплашва и да си придава важност, той се отдалечи гневно и се закле да отмъсти за този срам. Кориса повдигна рамене в знак на мълчаливо извинение и последва брат си, защото знаеше, че сега той ще изпадне и най-дълбоко самосъжаление. Понякога тя се питаше докъде ще го доведат тези негови депресии.
Разнасяха шампанско и малката пауза помогна на Аштън да обуздае яда си. Взе две чаши от подноса и подаде едната на Марелда. Тя я вдигна в мълчалив тост и за момент сърцето й спря да бие. Колко беше красив! Лицето му имаше остри, класически черти, а кожата му бе станала бронзова от вятъра и слънцето. На моменти устата му изглеждаше мека и изразителна, после пак твърда и затворена. Колкото и хубави да бяха кафявите очи с пъстри точици под тежките мигли, най-впечатляващи бяха странните му. Кожата блестеше като коприна върху добре оформените скули и здрави мускули, които изпъкваха, когато беше ядосан.
Марелда го удостои с пламенна усмивка и погали дългите му кафяви пръсти.
— Добре дошъл у дома, скъпи. Липсваше ми. Ужасно ми липсваше.
Той се загледа в шампанското си и клепачите скриха студения израз на очите му — мислеше за Лиарин и едва след малко отвърна:
— Винаги е хубаво да се завърнеш у дома.
Марелда пъхна пръсти под ревера му и потръпна от вълнение, когато усети твърдата мускулеста гръд под дланта си.