— Винаги се тревожа, когато тръгнеш за Ню Орлиънс по някоя от твоите работи — промълви тя. — След това си толкова променен, неспокоен. Защо просто не си останеш вкъщи и не се грижиш за плантацията, както всички?
— Джъд върши тази работа много добре — отвърна Аштън — и мога спокойно да оставя имението в негови ръце, докато търся клиенти за корабите.
— Имаш добро мнение за Джъд Барнъм, нали? В действителност ти си единственият плантатор в околността, който държи черен надзирател.
— Позволи ми да ти припомня, че имението процъфтява, Марелда. Джъд неведнъж е доказвал, че мога да му се доверя — на него и на ума му.
Но тя не отстъпваше.
— Просто ми се струва, че един бял надзирател ще накара негрите ти да работят още по-добре.
— Не се заблуждавай, Марелда. Джъд не ги оставя да мързелуват. Но после получават достатъчно храна и време за почивка. Не, в Бел Шен всичко е наред и няма нужда от промени. — Аштън отстъпи една крачка и леко се поклони. — Извини ме сега. Мисля, че идва Латъм и съм любопитен каква вест ми носи.
Марелда вдигна ръка да го задържи, но той вече беше изчезнал. Чудно как бе способен със самото си присъствие да изпълни въздуха с живот и веселие, а после да отнесе всичката радост със себе си някъде другаде.
Аштън влезе в кухнята точно когато конярчето се втурваше вътре. Запъхтян, Латъм потвърди, че докторът няма да може да дойде преди зори, обаче по съвсем друга причина.
— Изгоряла е лудницата, маса Аштън — извика момчето. — С изключение на стопанската сграда всичко друго е пепелище. Видях го със собствените си очи, докато търсех доктора.
— Лудницата ли? — Аманда и сестра й влязоха в кухнята. — Какъв ужас!
— Докторът казва, че трябва да се погрижи за ранените и затова не може да дойде — обясни Латъм. — Няколко души са загинали, но повечето успели да изскочат живи навън.
— Повечето? — попита Аштън.
Латъм вдигна рамене.
— Ами лудите, които не са изгорели, са духнали. Още не са ги преброили всичките, маса Аштън.
— Каза ли на д-р Пейдж, че тук имаме нужда от него час по-скоро? — настояваше Аштън.
— Да, господарю! — увери го момчето.
Аштън се обърна към готвачката, която стоеше до печката:
— Може ли да нахраним малкия, Берта?
Старата жена се изкиска и посочи отрупаната с ядене кухненска маса:
— Имаме повече, отколкото може да изяде, маса.
— Е, Латъм — рече Аштън. — Възползвай се.
— Благодаря, сър! — негърчето грабна една чиния и се спусна към масата, която се огъваше под купищата лакомства.
Аштън пристъпи към печката и замислено се загледа в пламъците. Връзката между новината, която донесе момчето, и оскъдното облекло на Лиарин го обезпокои. Лудницата се намираше доста далеч от града, но пък бе само на няколко мили от онази гора, където се беше появила тя. Ако не беше избягала от лудницата, а идваше към бел Шен от града, защо тогава бе толкова странно облечена и пришпорваше коня си тъй отчаяно?
— Тези бедни, объркани души — рече леля Дженифър и тъжно поклати глава.
— Утре сутринта трябва да им изпратим една кола с храна и одеяла — предложи Аманда. — Гостите може също да добавят нещо. Клетниците сигурно имат нужда от дрехи и завивки…
Лицето на леля Дженифър допи загрижен израз:
— Аштън, не мислиш ли, че раненото момиче може да е от лудницата?
Той вдигна рязко глава и погледна слисано сестрата на баба си, но не намери думи да й отговори. Аманда му се притече на помощ.
— Кое те кара да мислиш така, Дженифър?
— Някой каза, че може би е побягнала от пожар. А сега чуваме, че лудницата е изгоряла до основи.
— Може би е случайно съвпадение — рече Аманда. — Сигурна съм, че горкото дете ще ни обясни всичко, когато дойде на себе си.
Случайно, точно така си мислеше Аштън. Между двете неща има само случайна връзка, но все пак, ако Лиарин е била държана на подобно място, това можеше да обясни много неща.
Той се качи още веднъж в стаята за гости и спря за момент на прага, докато свикнат очите му с полумрака вътре. В камината трептеше слаб огън. На скрина до леглото една свещ в стъклена поставка хвърляше жълтеникава светлина върху младата жена под балдахина. Нежното й лице бе тъй тихо и неподвижно, че за един ужасен миг Аштън усети сърцето си да спира. Но после видя лекото повдигане и спускане на гърдите й и облекчено си пое дъх.
Уилабел се надигна от люлеещия се стол в ъгъла и пристъпи към леглото.
— Чаках да дойдете — каза тя.
— Как е? — попита той, като се приближи.
— Още не се е събудила, маса Аштън, но ми се струва, че се поотпусна малко. Доста се е ударила, а на гърба й има странен белег. Чудна работа, сякаш някой я е бил — тя погали слабата ръка върху завивката. — Луела Мей ми помогна да й измия косата, след това я изкъпахме и й облякохме хубава нова нощница. Да си почива така чиста и на топло — може все пак да помогне малко.