— Искам да остана сам с нея — промълви Аштън.
Уилабел го изгледа изненадано. Разсеяният израз на лицето му подсказваше, че е по-добре сега да не му задава никакви въпроси, но загрижена за него, тя не излезе веднага. Той беше страдал толкова много от загубата на жена си, че въздействието на тази случка върху чувствата му направо я обезпокои.
— Мис Аманда беше преди малко тук и може да й се стори странно, ако останете съвсем сам с едно непознато момиче.
— Трябва да говоря с нея, щом дойде на себе си.
Лаконичният отговор не разкри нищо от чувствата му и Уилабел не настоя повече. Тя тръгна към вратата, при което й хрумна нещо.
— Предполагам, ще искате да знаете, че мис Марелда се кани да спи тук тази нощ.
Аштън въздъхна тежко. Една нощ не беше нищо, ако не бе склонността на Марелда да си тръгва само когато тя реши за удобно.
— Извикайте ме, ако стане нужда, маса — промълви Уилабел и затвори вратата след себе си.
Когато стъпките й заглъхнаха в коридора, Аштън се обърна отново към леглото. Усещаше самотата си като болка в гърдите, докато очите му се плъзгаха бавно по момичето на леглото. Тя лежеше по гръб, дългата й чернена коса се разстилаше по възглавницата. Той протегна ръка и докосна пръстите й, които бяха гладки и меки на допир. Ноктите бяха дълги и поддържани, точно като на Лиарин някога. Те му напомниха за една вечер на „Речната магьосница“. Аштън седеше над счетоводната книга, а Лиарин игриво прокара нокти по голите му гърди. След това леко го гризна по ухото, а зърната й докоснаха тила му. Съблазънта бе толкова сладка, че цифрите скоро бяха забравени.
Спомените за Лиарин заприиждаха един от друг по-примамливи и той не можеше да им се съпротивлява повече, седна на ръба на леглото и остави мислите свободно да се реят. Спомни си за следобеда в една хотелска стая в Ню Орлиънс. Червените лъчи на слънцето, като се процеждаха през спуснатите щори, пронизваха снежнобелия балдахин над главите им и той пламтеше в алено. Двамата лежаха в страстна прегръдка. Жасминовото ухание на Лиарин го омайваше. Нежната й кожа, твърдите й гърди, стройните й крака го съблазняваха отново и отново да я докосва, да усеща вкуса й, да я люби. В краткото време, което им оставаше, те не можеха да се наситят един на друг. Ако въобще беше възможно любовта им да стане още по-дълга и по-гореща, това се бе случило този следобед. Впрочем Аштън беше имал и други момичета, но никога преди Лиарин не бе разбирал какво значи истинска любов.
На вратата се очерта една сянка и откъсна Аштън от мислите му. Той се обърна. Марелда пристъпи в стаята.
— Аштън, тук ли си? — извика тихо тя, когато той бавно се изправи. — О, простете. Питах се вече дали не съм сбъркала стаята. Не видях никого… — Тя замлъкна и се огледа, като че ли изведнъж проумя сцената, след това впери твърд поглед в жената на леглото, преди да се извърне недоверчиво към Аштън. — Мислех, че освен теб има поне още някой. Аштън, не е прилично…
— Не се страхувай, Марелда — прекъсна я той с нескрит сарказъм. — Нищо не се е случило.
— Знаеш какви клюкари има… — каза обидено Марелда. — Ако се разчуе, ще те одумват на длъж и на шир.
— Кое да се разчуе? — Тиха усмивка заигра в ъглите на устните му. — Че аз седя сам до една ранена жена, до моята жена… — Той прехапа устни. Почти щеше да издаде какво става, вътре в него. Как можа само да бъде толкова лекомислен при всички тези въпроси, които се нуждаеха от отговор? Но той беше казал твърде много и знаеше, че Марелда няма да го остави на мира, докато не разбере всичко.
— Твоя каква? — запита рязко Марелда. — Какво е за теб тази малка мърла? — Безразличният му поглед я вбеси още повече. — По дяволите, Аштън, искам да знам!
Той отиде до вратата и я затвори, за да не би гласът й да събере цялата къща. Накрая каза.
— Най-добре да си вземеш един стол, Марелда. Това, което имам да ти казвам, няма да ти хареса.
— Хайде, говори! — извика тя.
— Мисля, че тази жена тук — той се усмихна извинително, — е моята съпруга.
За втори път тази вечер Марелда загуби самообладание.
— Твоята жена?! — Тя като че залитна от удара на това разкритие и трябваше да се хване за облегалката на стола. След това продължи малко по-тихо. — Мислех, че не си се оженил повторно.
— Не, не съм.
Съвсем объркана, тя сбърчи чело.
— Какво искаш да кажеш с това?