— Не възнамерявам да се хвърлям на врата на когото и да било, Малкълм — забеляза Лианор ядосано.
— Аха, както виждам, поразроших ти перушината, гълъбче! — Той се засмя студено. — Но ако те хвана още веднъж с него, няма да минеш само с това. А него ще го кастрирам пред очите ти.
Лианор го изгледа ужасена, изпълнена със страх от деня, когато ще трябва да му каже, че носи дете от Аштън. Потрепери, когато той погали ръката й, и сведе поглед, за да скрие отвращението си от него.
Аштън машинално отпиваше от някаква чаша. Видя месестата ръка да се плъзга по ръката на жената, която обичаше. Тъй като не виждаше лицето й, не можеше да каже как реагира тя на този жест. Въпреки това ревността го прободе като с нож, защото мисълта, че всъщност той трябваше да стои там и да я представя за своя жена, не му даваше мира. Забеляза, че Марелда се приближава към двойката, и се замисли какво ли крои отново.
Тъмнокосата жена застана пред Малкълм и му протегна ръка.
— Мисля, че не сме се срещали, сър — каза тя любезно. — Аз съм Марелда Рус… А това е мистър Хоръс Тич, мой добър приятел.
Малкълм галантно докосна с устни тънките й пръсти.
— Малкълм Синклер, на вашите услуги, мадам! — Той се изправи и отново сложи лявата си ръка на талията на Лианор. — Съпругата ми, Лианор Синклер.
Марелда хвърли бегъл поглед на Лианор и усмивката й стана леко подигравателна.
— Имах вече удоволствието да срещна жена ви още когато пребиваваше в Бел Шен. Е, тогава всички мислеха, че е жена на Аштън. — Тя се обърна към Лианор с кратко кимване. — Бижутата ви са прекрасни, скъпа. Напомнят ми за някои накити, които съм виждала преди, само че те се загубиха или бяха откраднати…
След като й отправи тази злобна забележка, продължи прекъснатия разговор с Малкълм:
— Разбира се, на мен ми беше ясно, че една жена, която се е удавила, едва ли може изведнъж да възкръсне, но Аштън несъмнено си беше загубил ума и настояваше, че тя е съпругата му.
— Понякога той е доста упорит — отговори Малкълм и хвърли студен поглед към домакина им.
— Сигурно сте имали някое и друго разногласие с него по този въпрос. — Краткото кимване на Малкълм беше прието от Марелда с весел смях. — Но май всички сме имали разногласия с него. — Погледът й се насочи към Лианор. — Естествено, с изключение на жена ви. Известно време двамата като че ли се чувстваха много добре заедно. Цяло чудо е, че не се стигна до дуел между Аштън и вас.
Малкълм се намръщи.
— Страхувам се, че мистър Уингейт непочтено си е позволил някои своеволия, докато е пребивавала в дома му, но междувременно тя се освободи от мисълта, че е негова жена. Изключително приятно е да си е отново вкъщи, където й е мястото.
— Чух, че Аштън все още не приемал новото положение. — Този път Марелда отправи бегъл поглед към Хоръс Тич. Дребният, тлъст мъж се радваше на всяка секунда внимание, което му отделяше. Тъмните му влажни очи бяха приковани с благоговение в устните й, когато тя продължи: — Някой би трябвало да му каже, че не е добре дошъл тук.
Хоръс отвори уста, за да заяви предварително, че той в никакъв случай няма да бъде този някой. Никога вече нямаше да се впусне в открит сблъсък с Аштън Уингейт. Но когато видя суровия поглед на Марелда, бързо затвори уста. Целият се обля в пот и вътрешно простена от отчаяние. Не беше ли направил достатъчно за нея?
— Аз вече опитах — обясни Малкълм и лицето му придоби обиден израз. — Но този човек е твърдоглав и отказва да се вслуша. Дори и бащата на Лианор не можа да го накара да промени намеренията си.
— И аз мисля, че на тази тема е съвсем оглупял — допълни бързо Хоръс.
— Тогава би трябвало да му се покаже по друг начин — не се предаваше Марелда. — Слепецът трябва да се хване за ръката и да се води.
— За съжаление той не позволява и да го водят — сухо отбеляза Малкълм.
— Хайде, хайде — започна да го убеждава Марелда, като изгледа подигравателно Лианор, която беше пребледняла като платно. Не допускаше, че Аштън означава толкова много за малката мърла, та разговорът им да предизвика у нея такива видими последствия. — Сигурно има начин човек да се справи с този мъж.
— Аз… ъ-ъ… мисля да ида да подишам малко чист въздух — успя да каже Хоръс и бързо се извини. С припрени крачки прекоси помещението, като бършеше потта от челото си. Разбира се, че нямаше абсолютно нищо против Аштън Уингейт да си получи заслуженото. Дори се надяваше това да стане час по-скоро… но в никакъв случай от неговата ръка.
Той се промъкна покрай малка група гости и достигна до едно празно място сред навалицата. Когато вдигна очи, срещна развеселения поглед на Аштън.