— Добър вечер, мистър Тич! — Аштън леко вдигна чашата си за поздрав.
Кръвта застина в жилите на Хоръс. Той сви глава и се шмугна покрай него, като промърмори:
— Извинете, имам делови разговор навън.
Той избяга от помещението, което внезапно му се бе сторило задушно, облегна се отвън на стената и се помъчи да си поеме въздух. Още веднъж се отърва! Все повече се страхуваше, че някой ден Аштън ще си отмъсти за всичко, което той, Хоръс Тич, му беше сторил. Една фигура се изправи пред него и той трепна.
— Мистър Тич?
Въздъхна облекчено. Не беше мъжът от Нечиз, а този, с когото се беше уговорил тук, на борда на парахода.
Вътре в залата Лианор също не се чувстваше никак добре. Малкълм постоянно слагаше ръка на голото й рамо или я притегляше към себе си, от което направо й се повдигаше. Марелда беше сменила темата: сега разговаряше с Малкълм за времето, преди всичко за силните бури, които се разразяваха напоследък по крайбрежието. Но нито за секунда не изпускаше от очи играта на дългите пръсти по кожата на Лианор. Това, че събеседникът й показваше такъв интерес към жена си, я вбесяваше и в душата й бушуваха бури, подобни на тези, за които тъкмо разговаряха. Аштън също беше влюбен в тази глупачка и когато Марелда му предложи като подарък своето непорочно тяло, той я беше отблъснал студено, сякаш в неговите очи тя нямаше никаква стойност. Огорчаваше я, че и двамата тичаха след малката уличница. Но сега, докато разговаряше с Малкълм Синклер, й се стори, че усмивката му придоби нещо сладострастно и че в очите му се появи недвусмислен интерес към нея. Идеята да съблазни Синклер й допадна. Тогава щеше да покаже на тази високомерна кучка до него какво значи да загубиш мъж заради друга жена.
— Ах, кажете, мистър Синклер…
— Хайде, хайде, защо така официално? — прекъсна я той усмихнат. — Собственото ми име е Малкълм и бих се радвал, ако го използвате.
Марелда прие упрека с леко кимване.
— Разбира се, Малкълм.
— Това звучи вече по-добре — каза той. — Та какво искахте да кажете преди малко?
— Исках да ви попитам дали сте разглеждали някога „Речната магьосница“. — Тъмните й очи блестяха, устните й се усмихваха прелъстително. — Тук, на борда, има доста спокойни и уютни кътчета, където човек може да се усамоти. Не бихте ли желали да ви поразведа? Сигурна съм, че Аштън няма да има нищо против.
Малкълм погледна жена си и въпросително вдигна едната си вежда, но Лианор не беше следила разговора, защото с всички сили се бореше да овладее пристъпите на гадене. От самото присъствие на Марелда Рус буквално й призляваше.
— Извинявай, Малкълм, но в момента никак не се чувствам добре. — Говореше предпазливо и едва дишаше. Въздухът в помещението беше спарен и тежък. Стомахът й се бунтуваше от силното вино, горещината изцеждаше силите й. Дори Малкълм забеляза колко е бледа. Ала въпреки това тя настоя: — Но моля ви, не се отказвайте от удоволствието заради мен.
Той кимна и реши да се възползва от случая. Лианор явно беше болна и дори Аштън Уингейт не би се навъртал край нея, след като всеки момент можеше да повърне. Колкото до него, той щеше да си позволи няколко минути отдих и може би щеше да сложи началото на една интимна връзка.
Когато Малкълм и Марелда изчезнаха, Лианор се придвижи внимателно през навалицата. Целта й беше да стигне до най-близката врата, все едно накъде водеше. Тя дори не смееше да се огледа за Аштън, защото и най-малкото движение на главата можеше да има лоши последици. Навън топлият нощен въздух погали кожата й, а в далечината дочу ясния смях на Марелда, придружен от баса на Малкълм. Свърна в обратна посока.
Аштън натопи носната си кърпа в чаша вода и тръгна бавно към вратата, през която току-що беше излязла Лианор. Спря отвън на палубата и се ослуша. Стори му се, че видя Хоръс Тич да се отдръпва в сянката, за да не го срещне, но тази, която търсеше, не се виждаше никъде. Тръгна бавно покрай релинга, вглеждайки се в тъмнината между фенерите, докато забеляза пред себе си бледо петно — Лианор се беше облегнала на един стълб, наклонила глава назад. Приближи се до нея и я прегърна.
— Всичко ще се оправи — утеши я шепнешком.
Тя се отпусна облекчено на гърдите му. Чувстваше се напълно изтощена. Той избърса лицето й с влажната кърпа и постепенно под нежните му грижи пристъпите на гадене стихнаха.
— По-добре ли си? — тихо попита след малко.
Тя леко кимна.
— Мисля, че да.
— Искаш ли да си полегнеш в каютата ми?
— Не, само това не! Малкълм ще се пръсне от яд. — Искаше да се засмее, но пак й призля. Изчака да й поразмине и рискува лекичко да се усмихне. — Той се страхува от гледката, която можеш да ми покажеш от леглото в твоята каюта.