— Ранен ли е някой от гостите? — загрижено се осведоми Аштън.
— Само са малко уплашени — отговори представителят на закона. След това отново кимна с глава към Тич. — Сега ще заведа този зад решетките, а после ще му задам няколко неудобни въпроса.
— Не може ли да го вразуми някой? — молеше се Хоръс с разперени ръце. — Аз наистина не съм откраднал нищо! Казвам ви, крадците са ми пъхнали бижутата в джоба, за да изглежда, че съм бил с тях.
— Лъжете, мистър Тич, един от крадците се закле, че принадлежите към бандата. Вие сте се срещнали с него тук, на борда, и сте му платили за кражбата.
Хоръс търсеше отчаяно някакво правдоподобно обяснение.
— Нямам представа кой беше той. Запознах се с него в кръчмата и той помоли да се срещне с мен тук.
— И каква причина изтъкна?
— Никаква. — Хоръс вдигна рамене. — Искам да кажа, че просто дойде при мен и ме ограби.
— Е, като се има предвид колието в джоба ви, след грабежа вие сте станали по-богат или по-точно щяхте да станете, ако не ви бяхме спипали.
Шестнадесета глава
„Лиарин! Лиарин!“
Лианор мръщеше насън чело и въртеше неспокойно глава по възглавницата.
„Къде си? Лиарин? Лиарин? Излез, където и да си се скрила…“
Тя се криеше зад един грижливо подрязан храст, който беше засенчен отчасти от мрачната провинциална къща. Младо червенокосо момиче се промъкна до нея и те заглушиха кискането си с ръце, докато стъпките идваха по-близо… все по-близо.
„Лиарин, Лианор… излезте! Къде сте? Хайде, излезте вече…“
„Шшт — тихо предупреди тя сестра си, която щеше да се изсмее на глас и с това да издаде скривалището. — Ще те чуе и ще ни намери и двете.“
Малките кварцови камъчета по пътеката заскърцаха под стъпките, които се приближаваха все повече и повече. Една огромна сянка падна върху тревата. Те се свиха зад храста и зачакаха, като почти не смееха да дишат. Сянката се плъзна колебливо към тях. След това постепенно изчезна от тревата и вместо това падна върху храста, когато мъжът пристъпи по-наблизо. Изведнъж пред носовете им забръмча пчела и те нададоха уплашени викове.
„Аха!“
В гласа на мъжа прозвуча триумф, когато скочи зад храста и се хвърли към тях.
Стресната, Лианор рязко се изправи и се взря с широко отворени очи в тъмното помещение. Мъжът от портрета! Същият човек се яви в съня й!
— Лиарин… Лиарин…
По гърба й полазиха тръпки, тя се притисна отново във възглавниците и напрегна слух да долови нещо, но това беше почти невъзможно при лудото туптене на сърцето й. Дали гласът идваше от съня, за да продължи да я преследва?
— Лиарин… Лиарин…
Аштън! Тя разпозна гласа му и разбра, че виковете не са нито сън, нито фантазия. Скочи от леглото, дръпна двойната врата и изтича на верандата. Хвана се за перилата и се наведе колкото може по-напред, за да зърне господаря на „Речната магьосница“. Но къде беше той? Погледът й се плъзна наоколо, насочи се надолу към брега. Някакъв шум точно под нея привлече вниманието й. Ето го, стоеше опрян на един стълб на долната веранда.
— Аштън! — прошепна тя.
— Ах, дамата на моето сърце! Лиарин, царице моя! — извика той, направи няколко несигурни крачки, излезе от сянката на къщата и я дари с галантен поклон. — Примамих ли те най-после от твоите покои? Душата ми се отчайваше вече, неспособна да трогне сърцето ти, но сега тръпне от звука на гласа ти!
— Върви си, Аштън, моля те! — шепнеше тя. — Върни се в палатката и си легни.
— В никакъв случай, милейди. — Той поклати глава и се олюля. — Не без теб, без сладките ти, меки гърди, за да положа главата си на тях.
— Малкълм е вкъщи — напомни му тя тревожно.
— Знам! И точно това ме измъчва! Аз направих каквото беше по силите ми, но той все още е тук и те държи в плен.
— Ще те чуе, моля те, върви си! — Не знаеше какво друго да му каже. — Ще те убие, ако те намери тук!
Аштън се замисли за момент над това твърдение, после отметна назад глава и се засмя.
— Нека му позволим да опита, милейди.
— Казвам го сериозно, Аштън. Ти не си в състояние да се отбраняваш.
— Ах, мадам, не мисля за себе си. Дошъл съм да ви закрилям. Полагам меча си в краката ви, предлагам ви услугите си… ръката си, за да ви защитавам… и всяка друга част от тялото ми, от която бихте имали нужда. — Той направи отново крачка напред. — Ще победя омразния змей, който ви държи в плен, и после ще ви заведа в онзи дворец. — С дясната си ръка той посочи към палатката, която беше станала негов дом. — Вижте! Стои там в очакване на вашето присъствие, милейди!
— Не мога да тръгна с теб! — извика приглушено Лианор. — Върви си сега, моля те…