Той посочи леглото.
— Искам да кажа, че това момиче е жена ми Лиарин.
— Но… Аз мислех, ти ни каза, че се е удавила — заекваше Марелда.
— И аз бях убеден в това, докато не видях отново лицето й.
Марелда го измери с недоверчив поглед. Накрая издаде напред брадичка и се приближи до леглото, вдигна свещта и я приближи до възглавницата, за да може да разгледа по-добре припадналата жена. Като забеляза хубостта на съперницата си, очите й се присвиха от ревнива омраза. Ако беше сама, с най-голямо удоволствие би украсила това бледо лице с още някоя цицина. Твърде много болка и грижи беше изтърпяла заради Аштън? Или може би не заради него?
Стана й ясно, че думите на Аштън почиват повече на предположения, отколкото на факти. Тя начаса се възползва от несигурността му като оръжие срещу него.
— Трябва да си наясно, че се лъжеш, Аштън. Жена ти е мъртва от три години. Ти самият каза, че е паднала през борда и че не си могъл да я спасиш, защото са те простреляли. Съзнаваш ли каква огромна случайност би било, ако тази жена се окаже наистина твоята съпруга? Признай, че е повече от невероятно Лиарин да идва от Нечиз и да се блъсне точно в твоята кола. Положително някой е наредил нещата така, та да помислиш, че тя е още жива и да й дадеш всичко, което поиска. Никак не бих се учудила, ако точно в този момент твоята малка любимка, все едно коя е тя, слуша и разбира всяка наша дума. — Марелда изгледа презрително младата жена. — Но трябва да е наистина изключително талантлива артистка, иначе щеше да прозреш играта й от самото начало.
— Марелда — каза той уморено, — това е Лиарин.
— Не! — избухна тя. — Това е някоя отрепка, която е хвърлила око на парите ти.
— Марелда! — Гласът му стана рязък. — Лиарин не се нуждае от парите ми. Баща й е богат търговец в Англия, а самата тя има наследствени имоти в Ню Орлиънс и Билокси.
— О, Аштън, поне веднъж погледни нещата такива, каквито са — умоляваше го Марелда. Беше решила, че трябвала смени тактиката. Пристъпи към него и понечи да го прегърне, но той я отмести нетърпеливо от себе си. Ридание се надигна в гърлото й, сълзите й рукнаха. — Както ти си така убеден, че се касае за Лиарин, така аз съм сигурна, че това е друга жена. Ако беше тя, Аштън, какво я е възпирало в продължение на три години да ти се обади? Или според теб играта на криеница влиза в съпружеските задължения?
— Виж, няма смисъл да говорим за това сега — каза той. — Когато тя дойде на себе си, всичко ще се изясни.
— Не, тъкмо напротив, Аштън, защото тя, разбира се, ще твърди, че ти си мъжът й, но това може да бъде само лъжа, измислена от някой алчен мозък.
— Мога да разпозная Лиарин при всяко положение.
Марелда се изправи с драматичен жест като някой, който е изправен сам срещу целия свят. Аштън се затваряше все повече в себе си, а тя имаше нужда от време за размисъл.
— Сега те оставям на спокойствие… при нея… Отивам в стаята си, но няма да заспя. Никога не забравяй, Аштън, колко много те обичам.
Един героичен мъченик по пътя към кладата не би държал главата си по-изправена от Марелда, докато излизаше от стаята. Тя се поколеба за миг на прага, за да даде на Аштън възможност да я спре. След това силно тресна вратата след себе си, така че да се чуе из цялата къща. Аштън си представи как прошумолява през коридорите на път за стаята си и зачака второто блъскане на врата. И не се излъга. Шумът проехтя в цялата къща, а малко по-късно във фоайето се чу тракането на високи токове и объркано женско бъбрене. Вратата се отвори рязко, Аштън не можа да не се усмихне, когато видя да нахлуват в стаята двете възрастни сестри, останали напълно без дъх.
— Милостиви Боже, Аштън! — извика баба му, мъчейки се да си поеме въздух. — Какво те прихваща? Защо търчиш из къщата и блъскаш вратите?
— Хайде, Аманда, не бъди твърде строга с него — успокояваше я Дженифър. — Естествено, че е много възбуден, защото д-р Пейдж може да дойде едва утре сутринта и той се тревожи за бедното създание. — Тя погледна племенника си, търсейки подкрепа. — Права ли съм, миличък?
Но Аманда не се успокояваше така лесно.
— Трябваше да настоявам да не пътува пак по реката — вайкаше се тя. — Винаги, когато отиде в Ню Орлиънс, нещо се случва. Вече заприличва на проклятие.
— Но, бабо, успокой се — се опита Аштън да омилостиви Аманда. — Той улови ръцете й и я притегли към камината. — Трябва да ти съобщя нещо важно.
Тя гледаше недоверчиво.
— Кажи ми първо защо блъсна вратите. После може и да те изслушам.
Аштън се засмя и сложи нежно ръце около тесните й рамене.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че не аз, а Марелда блъсна вратите?
— Марелда? — замръзна Аманда. — Но защо, Аштън?