… Морският вятър рошеше червено русата й коса със соления си дъх и караше къдриците и панделките на главата й буйно да танцуват. Видя сестра си да лудува далеч напред по пясъка, засмя се и пъхна малката си ръка в широката, голяма длан, която галеше нейната. Високият мъж я вдигна и я сложи на раменете си. Тя надаваше възторжени писъци, особено когато той се преструваше на конче и галопираше след сестра й. С тънките си пръсти се държеше здраво за гъстите му черни коси и знаеше, без да е нужно да поглежда надолу, че очите на ъгловатото му лице са тъмнозелени…
… Гората беше гъста и ставаше все по-мрачна, докато двете момичета се промъкваха бавно през нея. Сестра й, вече петнадесетгодишна, сложи пръст на устните си и затаи дъх. Те се спряха, загледаха се в гъсталака и тогава видяха как сърната, към която се бяха приближили, вдигна глава и взе да души. Ушите й трепнаха и тя обърна глава. Големите й очи се вгледаха в шубраците, но пукането на клонка я изплаши и тя изчезна с един скок в храстите. Момичетата се изправиха разочаровани. Оттам, откъдето беше изпукал клонът, прозвуча познат глас: „Лианор… Лиарин…“ Между дърветата се появи мъж с кафяв ловен костюм и с дълга пушка в ръка. „Лианор, Лиарин, къде сте?“…
— Лиарин — прошепна глас до самото й ухо, преди напукани устни да докоснат бузата й. — Лиарин?…
— Да — въздъхна тя, обърна се и се притисна към топлото тяло.
— Искам да те любя, Лиарин…
Думите проникнаха в сънищата й и тя видя в далечината фигура, която стоеше до релинга на един параход.
— Нека да те любя, Лиарин…
— Да — прошепна тя.
Все още замаяна от съня, тя прие с радост прегръдката му и легна по гръб. Ръцете му се плъзнаха нетърпеливо от талията й нагоре и разкъсаха плата. Тя премигна и когато целувките му опариха гърдите й, разбра с разтуптяно сърце, че вече не сънува. Поклати глава, но тъмнината погълна движението. После това изведнъж загуби всякакво значение. Тя беше там, където искаше да бъде — у дома!
Разтрепери се от страстта на милувките му. Дъхът им се сля, когато устните им се докоснаха, а езиците им се отдадоха на възбуждаща игра. Той смъкна напълно нощницата й. Търкулнаха се бавно по леглото с притиснати устни. Дългата коса на Лианор обви и двамата; тя се изправи над него, облегна се назад, а устните му усещаха сладостта на гърдите й. Стройните й крака го обкрачиха и тя потрепери, когато потърси члена му и го пое в себе си. Парещата горещина запулсира в нея, събуди за живот всяка нейна фибра. Наведе се напред, плъзна ръка по гъстите косми на гърдите му. След това се наведе още, за да го целуне страстно, докато той се извиваше под нея и с всяко движение я възбуждаше все повече. Тя му отговаряше и нежните тласъци на тялото й почти спряха дъха на Аштън. Двамата се носеха към върха на удоволствието, около тях изчезнаха и времето, и пространството и те се издигнаха над границите на настоящето в царството на блаженството.
После тя заспа в ръцете му, главата й почиваше на широкото му рамо, червено-златистата коса падаше свободно по възглавниците. Аштън поемаше аромата й с дълбоки, равномерни вдишвания и не смееше да помръдне. Сърцето му ликуваше.
Три часа по-късно гневен вик го събуди от най-дълбокия сън. Слънцето беше изгряло и светеше през входа на палатката. Аштън отвори очи и забеляза огромна, леко приведена сянка, която тъкмо нахълтваше вътре. Малкълм Синклер! С два скока той се приближи до леглото, лицето му стана тъмночервено от гняв, щом съзря спящата жена, отпусната спокойно в ръцете на собственика на „Речната магьосница“. Пламналите му очи се приковаха в Аштън Уингейт, който го наблюдаваше спокойно.
— Копеле такова! — Ярост и презрение разкривяваха чертите Малкълм. Той посегна да издърпа завивката, то докато се усети, ръката му беше стегната в желязна хватка от дългите, тънки пръсти на Уингейт.
— В момента жена ми не е облечена подходящо, за да приема гости, Синклер — каза кратко Аштън.
— Вашата жена?! — Малкълм успя да се освободи с огромно усилие.
Лианор отвори сънено очи. Когато забеляза натрапника, на лицето й се изписа страх. Със смесица от омраза и отвращение очите му се плъзнаха по тялото й, което ясно се очертаваше под тънкия чаршаф и сякаш му се подиграваше с всяка извивка, с всяка пищна закръгленост. Нямаше съмнение, че беше гола. Доказваха го нежните издутини на гърдите й, извивката на тънката й талия и дългите крака, един, от които се подаваше изпод бедрото на Аштън и с това като че ли утвърждаваше неговите претенции за собственост. Тази картина порази Малкълм и той стигна до заключението, че Лианор никога не е била по-хубава. Подлудяваше го мисълта, че тя обичаше именно Уингейт. С иронично изкривени устни той я запита: