Малкълм му хвърли последен гневен поглед, след това се врътна унизен на токовете си и закрачи тежко към къщата, като през цялото време мърмореше проклятия и кроеше планове за отмъщение. Не беше свършил още с мистър Уингейт.
Аштън стана, загърна хълбоците си с една кърпа и тръгна към входа на палатката, за да погледне след него. Пусна платнището пред отвора и се върна в леглото.
— Несъмнено ще дойде пак — промълви той. — Няма да се откаже толкова лесно.
— Не виждам причина да се появи отново тук. — Лианор погледна въпросително към Аштън. — За какво?
— Има доста причини и всички са свързани с теб.
Тя се усмихна. Очите й искряха от щастие, когато сложи ръка на бедрото му.
— Бог да ни е на помощ, ако е упорит като вас, мистър Уингейт.
Аштън отвърна на усмивката й.
— Аз само се борех за нещо, което ми е нужно повече от всичко друго на света. Моята царица!
Тя се изсмя тихо.
— А сега, след като спечели?
Той вдигна рамене.
— Докато спечеля окончателно, ще мине известно време. Още няколко хода в играта, едва тогава ще мога да празнувам победата си.
— Настояваш ли все още, че съм Лиарин?
Той се наведе над нея и целуна голото й рамо.
— Не мога да си представя, че съществува друга като теб.
Лианор се засмя и хвана здраво ръката му, когато тялото му се наклони над нея и я накара да се отпусне отново в постелята. Аштън покри шията й с целувки. Тя отметна глава назад, докато устните му си плъзгаха по-нагоре. Подпрян на едната си ръка, той пъхна другата под гърба й и я притисна към себе си. Завивката се смъкна на хълбоците й, когато тя обви ръце около врата му и посрещна страстната му целувка с отворени устни.
Аштън хвърли поглед към малкия часовник, който украсяваше вътрешността на палатката му, и се запита колко ли време ще е нужно на Лиарин, за да се върне от града, където я бяха откарали с каретата баща й и мистър Ивънс. Тя го беше поканила на обяд и се беше смяла, когато той я увери, че дори самото й присъствие е храна за него.
Сара наблюдаваше потеглянето на каретата от входа на палатката. Чакаше Аштън да се сбогува с Лиарин, за да обърне внимание на счетоводството. „Речната магьосница“ още не беше заела мястото си до брега, но на борда на „Сивия орел“ цареше голямо оживление, защото капитан Мейерс и екипажът се подготвяха за отплаването към Карибите. Сара щеше да продължи работата си в някоя каюта на кораба и ако всичко беше наред с Лиарин, Аштън възнамеряваше да вземе двете жени в Нечиз. За пръв път, откакто се бяха запознали в кръчмата, Сара се осмели да го запита за любимата му и как Лиарин или Лианор беше изпаднала в сегашното положение. Аштън й разказа всичко, което знаеше.
Когато свърши, Сара въздъхна замислено.
— Сигурно е ужасно да се чувстваш в плен на подобен кошмар, да не знаеш дали си здрав и си станал жертва на някакво мошеничество, или пък си болен и с право си затворен. — Тя погледна надолу към сплетените си една в друга ръце. — Понякога се питам дали омразата ми и желанието да си отмъстя не са оставили и у мен своите следи. — Тя вдигна глава и впери поглед в далечината. — Понякога за миг виждам образа на мъж и тогава си мисля: „Ти го познаваш! Това е човекът, който превърна живота ти в ад.“ Той взе името ми и го надраска на лист хартия! И тогава всичко мое стана негово; той можеше да направи с него, каквото пожелае, а мен ме хвърли в ръцете на дявола. Нямаше причина да чака смъртта ми, напротив, забавляваше се, като ме остави да живея. Защо пък не? Той си беше присвоил вече всичко с едно драсване на перото. — Тя сви вежди. — Перото на друг. Не моето! — Тя поглади разсеяно с дясната си ръка горната част на лявата и премигна, за да сдържи сълзите си. Видя, че Аштън я гледа с въпросителен поглед, и каза: — Извинете, мистър Уингейт. Говоря твърде много.
— Няма нужда да се извинявате, Сара — рече Аштън със съчувствие. — Като ви слушам, започвам да мисля, че няма да ви навреди, ако се изприказвате поне веднъж истински.
— Да, прав сте, мистър Уингейт. — Тя тежко въздъхна. — Видях с очите си как беше съсипан, дори направо убит баща ми, а после ме затвориха неоснователно. — Поколеба се за момент, несигурна дали да продължи. — Не в затвора, за който може би си мислите, мистър Уингейт. Беше адът… ад с вериги… и побоища… и мокрици, които пълзяха по яденето. Плащаха на един мъж, за да ме пази да не избягам. Но след това го убиха и аз дори не знам защо — може би защото беше започнал да ми съчувства. А сега виждам неща, които ми се струват познати и се страхувам, че и на други може да се случи това, което стана с мен, ако не си отворя устата… И все пак не съм сигурна в себе си, не знам дали не се заблуждавам, дали не ме лъжат очите? — Тя вдигна поглед и в него имаше молба, отчаяно желание той да разбере това, което се опитваше да му каже. — Разбирате ли, мистър Уингейт? Бях твърде дълго там, твърде дълго…