Аштън се огледа и изведнъж забеляза, че стените на палатката бяха в пламъци. Пращенето на огъня изпълни въздуха, гъст дим задръсти дробовете му. Той си проправи път към изхода и тъкмо когато се канеше да излезе навън, видя насоченото към главата му дуло на пистолет. В трептящия от горещината и дима въздух плуваше подигравателно ухиленото лице на мъжа, когото беше ранил в хълбока. Преди да успее да отскочи назад, се чу оглушителен трясък. Пареща болка прободе ребрата на Аштън. Той притисна ръка към раната и усети лепкавата, топла кръв. Започна да му се повдига, когато го обгърна нова вълна пушек. С мъка държеше зачервените си очи отворени и видя как бандитът извади втори пистолет.
— Хайде, излез и умри, дяволе! — Мъжът размахваше пистолета и ревеше от смях. — Или си остани вътре и изгори! Все тая, важното е да пукнеш!
Кашляйки, Аштън се запрепъва обратно, за да потърси собствения си пистолет. Пушекът ставаше все по-гъст. Като държеше едната си ръка пред лицето, за да се защити от пламъците, той изтича към раклата. Изборът, който му предложи мъжът, никак не му харесваше и той реши да използва трета възможност. Вдигна тежкия капак на раклата, извади своя „Деринджър“ и тръгна обратно към входа на палатката. Премигваше, за да вижда по-добре, но пиратът беше изчезнал. Измъкна се предпазливо отвън на платформата. Насълзените му очи съзряха една карета, която спря пред къщата. Лиарин скочи от стъпалото и се затича към него. Макар че беше щастлив да я види, за нея беше опасно да се приближава до палатката.
— Не! Бягай оттук, бързо! — викна Аштън. Зад гърба му прозвуча налудничав смях и той с един скок се обърна.
— Значи изпълзя навън, дяволе! — изкрещя пиратът с крива усмивка, излизайки иззад един храст, и насочи пистолета си към корема на Аштън. — Дамата се завърна тъкмо навреме, за да види как ще пукнеш! — Малките свински очички хвърлиха кратък поглед към Аштъновия „Деринджър“. — Сигурен бях, че ще извадиш нещо такова, но няма да имаш време да го използваш.
Аштън чу трясъка на някаква детонация и зачака удара на куршума, болката, която щеше да разкъса вътрешностите му, но странно — нищо не последва. Мъжът пред него отвори уста и бавно се свлече. В първия момент Аштън не разбра какво става, докато не видя зад пирата една висока тъмна сянка. Беше Хайръм с пушката в ръце. Когато дотича до мъртвия бандит, кочияшът се спря за миг, след това погледна Аштън с ококорени очи.
— Той искаше да ви убие, господарю! — извика учудено негърът.
— Да, Хайръм, точно това щеше да направи. — Аштън въздъхна облекчено. — Но ти му попречи.
За секунда сърцето на Лианор беше спряло, но сега отново се заблъска в гърдите й. С вдигнати високо над глезените поли тя тичаше към горящата палатка. Видя опръсканата с кръв риза на любимия си и страх сви сърцето й. През главата й минаваха трепкащи картини, безброй впечатления, които се преплитаха, и всичките бяха свързани с Аштън. Той вървеше, седеше, стоеше, смееше се, спеше, изпълваше съзнанието и, цялото й същество, душата й до последното ъгълче. Тя тичаше и в ума й се редяха видения, една препускаща въртележка, която внезапно спря и в последната сцена тя видя как беше стояла с Малкълм на неговия гроб…
— О, Аштън, Аштън — извика тя и се хвърли, хлипайки, в разтворените му ръце. Той я притисна към себе си, докато тя се тресеше от страх. Усети устните му по косите си, гласът му мълвеше успокоителни слова в ухото й. После тя изохка уплашено, когато цялата палатка внезапно лумна, обхваната от ревящи огнени езици. Аштън се отдалечи бързо с нея от опасната зона.
— Изкарай конете от другата палатка! — извика той на Хайръм и се спусна след чернокожия през ниския храсталак, за да отведе животните на сигурно място.
Лианор вдигна ръка и се загледа в кръвта, която лепнеше по дланите й. Сърцето й заби още по-бързо. Около нея всичко започна да плува, стана тъмно, сякаш я обви мъртвешки саван, докато не остана нищо, освен непрогледен мрак. Посред най-тъмната нощ… точно в часа на призраците, когато зейват гробищата и от ада лъха чума върху земята…
Светло петно, което постепенно нараства…
Пламък! Огън! Камина! Печка с тенджери! Яка ръка, която посяга към ръжена, вдига го бързо нагоре и го стоварва върху главата на вцепенен от уплаха мъж! Отново и отново, докато човекът пада мъртъв. Един мъж с наметало, който се обръща бавно, вдига отново ръжена… после гореща, остра болка в гърба й.