— Да, мадам, и аз присъствах — потвърди Мегън, също така объркана.
— Видя ли някой да влиза в стаята, докато ме нямаше? — попита Лианор.
— Мистър Синклер беше тук рано сутринта, но почти веднага изхвръкна разгневен навън. Не се задържа много дълго в стаята ви, мадам.
— И не е влизал втори път в нея?
— Е, това не знам точно, мадам. Когато се върна от палатката, той ме… — Тя хвърли бегъл поглед на Самъртън, сякаш не й се искаше да продължи в негово присъствие. — Той каза, че имате нужда от няколко рокли, но като ги донесох, него вече го нямаше.
— А двамата пазачи? — попита Лианор. — Какво стана с тях?
— Когато слязох сутринта долу, те спяха в салона, мадам, и при тръгването си мистър Синклер ги взе със себе си. Докато се завърнахте днес следобед, тук бяхме домашният прислужник, готвачката и аз. На практика всеки би могъл да ги вземе.
— Тогава само Бог знае у кого са сега. Малкълм го няма, но мистър Ивънс ще се върне довечера.
— Да не искаш да припишеш кражбата на приятеля ми! — възмути се Самъртън. — Мен ако питаш, в тази работа е замесен друг. Докато бяхме в града, имаше достатъчно време да бъдат откраднати бижутата. — Той хвърли остър поглед към Аштън, но бързо вдигна рамене. — Може някой от хората на Тич да е изпразнил скрина, докато другите са били заети с Уингейт. Ти си носила снощи украшенията, значи е знаел, че ги имаш. Както и да е, сега във всеки случай ги няма и вероятно никога вече няма да се появят.
Лианор се надигна предпазливо и помоли Аштън да й помогне да стане от леглото. Поседя за момент на ръба, докато спря да й се вие свят. Аштън хвана ръката й и попита:
— По-добре ли си?
Тя кимна бавно и предпазливо.
— Да, благодаря… Но съм ужасно гладна.
Мегън се засмя и побърза към вратата.
— Ще кажа на готвачката, че сте по-добре, мадам. Двамата с господина можете да слезете, когато пожелаете.
Икономката излезе и Самъртън неохотно се упъти към вратата.
— Аз… ъ-ъ… аз мисля също да сляза долу. — Той погледна въпросително Аштън. Не му се щеше да остави младата двойка насаме. — Вие идвате ли, мистър Уингейт?
— След малко — отговори Аштън и почака Самъртън да излезе и да затвори вратата.
Но бащата на Лианор изсумтя недоволно.
— Не донесохте ли вече достатъчно мъка в този дом, та сега се държите с дъщеря ми като с ваша метреса?
Аштън го погледна хладно.
— Някой от нас наистина трябва да напусне стаята, мистър Самъртън. Нямаме какво повече да си кажем.
Робърт Самъртън хвърли поглед към Лианор.
— Дъщеря ми вече ясно показа, че предпочита да си отида аз!
Вратата се хлопна след него, а Лианор наблюдаваше Аштън, докато стъпките на баща й заглъхваха. За да укроти гнева на любимия си, тя обгърна с ръце врата му и леко целуна навъсеното му чело.
— Не му обръщай внимание — прошепна тя. — Все едно дали съм Лиарин или Лианор — аз те обичам.
Устата му потърси нейната и те потънаха в гореща, страстна целувка.
— Много дрехи си облякла — каза той след малко и лекичко захапа крайчето на ухото й.
Тя се отпусна в ръцете му. Изведнъж й хрумна една мисъл.
— Палатката?…
Аштън сви рамене.
— Опасявам се, че я няма.
— О! — Лианор беше разочарована. — Беше толкова уютно… там отвън.
Аштън се засмя.
— Палатката я няма, мадам, но това, което я правеше уютна, можем да го имаме навсякъде. — Той я целуна игриво по леко отворените устни, когато видя въпроса в очите й. — Ние самите, любима! Нищо повече не ни е нужно.
— На мен ми е нужно да похапна малко — подразни го тя.
Това го накара да се засмее, но веднага направи гримаса и притисна с ръка ребрата си. Усмихна се и я предупреди:
— Не ме измъчвайте с шегите си, мадам.
Лианор разтвори предпазливо окървавената риза и разгледа раната му.
— Някой трябва да те превърже.
Аштън прекара ръка през косата си и усети, че мирише на дим.
— Преди всичко имам нужда от баня.
— И за това можем да се погрижим. Ще кажа на Мегън. — Тя се примъкна напред, за да слезе от кревата, но тъй като той стоеше пред нея, трябваше да стъпи вляво и вдясно от неговите крака. Полите й се закачиха за рамката на леглото и Аштън съзря достатъчно, за да се надигне у него злосторника. Той мушна бързо ръце под фустите й и изследва прекрасните закръглености, които се криеха там.
— Бихте ли могли да почакате минута-две, мадам?
Искрящите зелени очи му отговориха още преди устните й да промълвят едва чуто:
— Не ми се вярва да се ограничим с минута-две…
Аштън я вдигна обратно върху леглото и доказа за сетен път таланта си в разкопчаването на дамски дрехи.
— Нали каза, че си гладна.