— Кой ти мисли за ядене, когато има по-приятни занимания? — попита Лианор със закачлива усмивка.
Много по-късно, току-що изкъпана и грижливо облечена, Лианор махна резето от вратата към тавана и се изкачи по стръмната стълба. Горящата палатка беше накарала неколцина мъже от „Сивия орел“ да слязат на сушата, но те вече се бяха върнали на кораба, след като Аштън ги беше уверил, че никой не е пострадал. За всеки случай им беше възложил да наблюдават околността на къщата. Сега той лежеше в стаята на Лианор и си почиваше. Тя самата обаче не можеше да намери покой. Имаше чувството, че нещо се мъчи да пробие плътната стена, която обграждаше паметта й. Сега вече знаеше кое я беше довело до сблъскването с каретата на Аштън, но все още оставаше неясен убитият мъж. Освен това във видението й някой се беше опитал да убие и нея. Щом са искали да я ликвидират, защото е станала свидетелка на убийство, тогава извършителят вероятно все още обикаляше наоколо и чакаше, без тя да знае кой е.
На тавана както винаги беше задушно и Лианор започна да се поти. Проправи си предпазливо път сред вехториите. Знаеше защо е тук. Търсеше портрета на мъжа, който й се беше привидял, когато погледна баща си! Тя взе картината, свали покривалото и се загледа в ъгловатото лице. Сега то съвсем не й се виждаше толкова строго, защото междувременно го беше опознала в сънищата си и бе започнала да го обича. С трепереща ръка докосна изсъхналата маслена боя, погали силната брадичка и изведнъж видя в съзнанието си как лицето оживя и как една детска ръка погали същата брадичка. Мъжът целуна малката главица, която се притискаше към гърдите му, и Лианор примигна с просълзени очи, защото внезапно изпита същата привързаност, каквато беше изпитвало тогава онова момиче.
— Робърт Самъртън? — прошепна колебливо тя и продължи с растяща увереност: — Ти си моят баща! Ти си Робърт Самъртън!
Сърцето й подскочи от радост. Тя притисна картината до себе си и направи крачка към капака, но нещо голямо препречи пътя й и тя се спъна. Беше огромният куфар, който се беше опитвала да отвори още при предишното си посещение на тавана. Беше го забравила напълно, но сега усети как в съзнанието й се заражда едно видение. Прислужници сваляха тежкия куфар от багажника на една карета, докато тя и Малкълм стояха на верандата и се сбогуваха със заминаващите гости. Тя носеше бледосинята рокля от органдин и по всичко личеше, че е булка. След като помахаха и на последните гости. Малкълм я прегърна и те се целунаха, преди да влязат усмихнати в къщата. Той отиде в салона, а тя се качи на горния етаж — ясно виждаше стълбите пред себе си, — после вратата на спалнята се затвори зад нея. Видя собственото си лице в огледалото над тоалетната масичка. Не изглеждаше съвсем щастлива, по-скоро копнееше за нещо, което не можеше да се осъществи. След това се стегна и в зелените й очи се появи решителен израз. Посегна да оправи фризурата си, но изведнъж се вцепени. В рамката на отворената врата към верандата стоеше мъж.
Лицето му не беше хубаво, но тя го познаваше от безбройните кошмари, само че сега не беше разкривено от викове и не беше пребито до смърт от ръжена. Лианор усети, че в гърдите й се надига писък, както тогава, когато мъжът влезе бързо в стаята и я замоли с боязлив, почти отчаян жест да не го издава. Очите му гледаха страхливо и той се озърташе нервно. Изтича до масата и посегна към смачкания пергамент, който й беше дал преди това. Разгъна го и я накара да го прочете. Лианор изпита ужас, чиято причина не можеше да си обясни. Мъжът тикна в ръцете й и други предмети, които още повече увеличиха тревогата й, после вниманието й отново се съсредоточи върху посетителя. Той вдигна ръка, махна й да го последва… да го последва… да го последва…
… Клепките на Лианор затрепкаха, когато видението изчезна зад мъглива завеса и съзнанието й се върна в настоящето. Тя гледаше куфара и изведнъж разбра, че трябва на всяка цена да узнае какво има в него. Но й бяха необходими подходящи инструменти, за да изкърти ключалката. Реши да замени пейзажа в салона с портрета на баща си и след това да се качи горе с инструмента.
Предпазливо свали картината по стълбите. Примъкна стол до камината, махна пейзажа от куката и закачи портрета. После седна в едно голямо, високо кресло, за да чака човека, който се беше представил за неин родител. След около половин час той се появи в салона, забол нос в някаква разтворена книга.
— Ама, че жега! — забеляза възрастният мъж, разхлаби възела на вратовръзката си и избърса потта от челото си. — Рибите направо изскачат от голямата тенджера вън.
Той се изсмя на собствената си шега, но веселото му настроение бързо се стопи под втренчения поглед на Лианор. Покашля се, отиде до масата за сервиране, за да си налее едно уиски, и седна на дивана. Когато съзря портрета, изведнъж се вцепени. Долната му челюст увисна.