Выбрать главу

— Защото й казах, че раненото момиче е Лиарин…

— Лиарин? Жена ти Лиарин? — съвсем се обърка Аманда. — Но, Аштън… Тя е мъртва.

— Тя се удави, миличък — утешително го потупа леля Дженифър по ръката, убедена, че той съвсем се е побъркал.

— Не, тя е тук. Тя е жива! Не знам как се е изтръгнала от смъртта, но тя е тук. В тази стая.

Като че ли гръм удари двете жени. Леля Дженифър взе свещта и малкият й пламък освети младата жена.

— Хубава е — промълви леля Дженифър.

— Извънредно хубава — загрижено я поправи Аманда. И се стегна, защото знаеше, че не трябва да губи почвата под краката си. Аштън беше страдал толкова дълго и ето че в безчувственото момиче видя жената, към която все още изпитваше изпепеляваща любов. Как можеше да бъде спокойна за него.

Както стоеше замислено, й хрумна нещо. В стаята на Аштън имаше портрет на Лиарин. Може би той щеше да й помогне.

— Аштън, миличък, момичето наистина прилича на Лиарин. Защо не донесеш портрета й да го сравним?

Аштън се подчини на баба си. Когато се върна с платното, взря се в него и вече никой не можеше да го убеди, че Лиарин и припадналата са различни жени.

В негово отсъствие двете сестри бяха наслагали няколко лампи около леглото. Високо вдигнатите фитили ясно осветяваха лицето на момичето. Леля Дженифър подпря картината в горния край на леглото, отстъпи една крачка назад и с Аманда внимателно започнаха да изучават двете лица. Жената от портрета носеше жълта дреха и панделки в същия цвят в меднозлатистата си коса. Дори на грубото платно зелените й като смарагд очи изглеждаха искрящи от жизненост. Но при цялата прилика с жената в леглото липсваше нещичко.

— Художникът е вложил известна топлина у своя модел — промълви Аманда, — но ако това момиче тук е Лиарин, то не я е отразил както трябва. Чертите й са далеч по-нежни и съвършени.

Аштън изследва в детайли портрета, но отклоненията изглеждаха толкова незначителни, че сигурно бяха просто несполуки на художника. Леля Дженифър беше стигнала до същото заключение.

— Не можем да очакваме от един портрет пълно съвършенство, Аманда. Обикновено човек трябва да е доволен, когато поне цветът на очите и косите отговарят на оригинала.

— Ти получи картината едва след смъртта на Лиарин, нали? — попита Аманда и когато Аштън кимна, продължи. — Но откъде и от кого?

— В завещанието си дядо й я беше отредил за мен. Видях портрета едва след смъртта му, но доколкото зная, са били два. Вторият бил на сестра й Лианор. Когато Самъртънови посетили съдията Касиди, малко преди да се запозная с Лиарин, му дали двете картини. Донесли ги от Англия.

— Жалко, че никога не си имал възможност да се запознаеш с цялото семейство, Аштън — загрижено рече леля Дженифър.

— Най-много съжалявам, че не се запознах с Лиарин — заяви Аманда. — Колко пъти съм казвала на Аштън, че е негов дълг да остави наследници, да се продължи името на рода. А той живееше така, сякаш свободата му значеше за него повече от семейството му. Когато най-после се ожени, то стана толкова внезапно, че за малко сърцето ми да спре и после изведнъж… — Тя щракна с пръсти. — Върна се в къщи ранен и вдовец.

— Трябва да имаш търпение Аманда — укори я нежно леля Дженифър — Признавам, Аштън наистина не става по-млад, но на тридесет и четири още съвсем не е за изхвърляне.

— И какво от това — подигра се Аманда — Той изглежда по-скоро ще изгради империя в работата си, отколкото да създаде семейство.

— Мили дами, вие ме разкъсвате във въздуха, както кокошките щуреца — запротестира Аштън с усмивка. — Имайте милост!

— Милост, казва той! — Баба му го позагледа с крайчеца на окото си, но не можа да се сдържи да не се усмихне. — Аз съм тази, която трябва да моли за милост.

Когато последните гости си тръгнаха, Аштън заключи къщата и се прибра в покоите си. Меката светлина на лампата му показваше пътя през кабинета и библиотеката. В спалнята го очакваше приятната топлина на камината. Уилис предвидливо му беше приготвил гореща баня в съседното помещение — малка стая, специално пригодена за целта. Аштън се съблече, отпусна се в димящата вода и замря блажено. Пепелта на дългата черна пура растеше, докато обмисляше събитията от деня. От време на време разсеяно тръскаше в порцелановата паничка, оставена на масата заедно с една кристална кана и няколко чаши.

Пред очите му оживяваха потискани спомени. Странно защо, но той им се отдаде — непринудено и с наслада, без да изпитва мъчителното чувство, че е загубил всичко.

Съвсем ясно си спомни сутринта, когато за пръв път видя Лиарин. Придружена от една по-възрастна жена, тя се разхождаше по търговската улица на Ню Орлиънс. Толкова го заплени, че той пропусна важна среща, преследвайки я на повече от две преки. Изглежда тя не го забелязваше, докато не се спря пред един магазин за шапки. Изгледа го изпод копринения си слънчобран с питащи очи. След това до двете дами спря четириместна карета и те изчезнаха от погледа му.